— Панамон Крийл, любезният спасител! — каза той присмехулно. — Нищо чудно, че възприе забележката ми като много забавна. Ти и приятелят ти сте точно това, което ви нарекох. Вие сте крадци, разбойници! Интересували са ви камъните, а не аз! Докога ще можете…?
— Мери си думите, младежо! — Облеченият в аленочервено непознат се озова със скок пред него и размаха железния шил. Широкото му лице беше изкривено от внезапна злоба. Неизменната усмивка изведнъж беше станала злодейска под мустаците му, а черните очи заискриха гневно. — Мисли каквото си щеш за нас, но по-добре го пази за себе си. Много път съм извървял в този свят и никой никога не ми е дал нещо. Така че и аз няма да позволя на никого да вземе от мен каквото и да било!
Ший се отдръпна предпазливо, ужасен, че беше прекрачил неразумно границите с непредсказуем човек като този пред себе си. Несъмнено те са решили да го спасят по-късна Първата им мисъл е била да откраднат камъните на елфите от нападателите гноми. Панамон Крийл не беше от хората, които позволяват на другите да си правят шеги с него и всяка необмислена дума в този етап на играта можеше да коства на младежа от Вейл живота му. Високият крадец погледа гневно уплашеният пленник още малко и после отстъпи бавно назад. Вбесеното му лице се отпусна, появи се слаба следа от предишната му добронамереност, която бързо се превърна в усмивка.
— И защо трябва да го отричаме, Келцът и аз? — Поотдръпна се бавно назад и отново се обърна рязко към Ший. — Ние сме пътници на съдбата, той и аз. Хора, които живеят благодарение на мозъка и хитростта си. Въпреки това не сме по-различни от останалите, освен по методите. И заради презрението ни към лицемерието! Всички хора са крадци, по един или по друг начин. Ние просто сме от старомодните, от онези, честните, които не се срамуват от това, което са.
— Как се озовахте в този лагер? — попита колебливо Ший, страхувайки се да не разсърди още повече темпераментния мъж.
— Снощи стигнахме до огъня им, след залез слънце — отговори другият спокойно, без следа от предишната враждебност. — Слязох до края на откритото пространство, за да разгледам по-отблизо и видях малките жълти приятелчета да си играят с тези три сини малки камъчета. Видях те и тебе, с привързани към тялото ръце и с вързани крака, същински вързоп. Реших да доведа Келцът и с един куршум да ударим два заека — ето, виждаш ли, не те излъгах, когато ти казах, че не ми е приятно да виждам съгражданин от Южната земя в ръцете на тези коварни същества.
Ший кимна и беше щастлив, че е свободен, но не беше сигурен дали сега положението му е по-добро, отколкото когато беше пленник на гномите.
— Доста обезпокоително, приятелю — изрази на глас неизречения му страх Панамон Крийл. — Не ти мислим нищо лошо. Единственото, което искаме, са камъните — ще ни донесат добри пари, а ние знаем какво да правим с тях. Можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл.
Изведнъж се обърна и се доближи до Келцът, който стоеше чинно до малка купчина от оръжия, дрехи и различни ценни вещи, които беше събрал от избитите гноми. До огромното тяло на трола едрата фигура на спътника му изглеждаше дребна. Тъмната, подобна на кора кожа, му придаваше малко вид на криво дърво, което хвърляше сянката си върху облечения в аленочервено човек. Двамата си размениха няколко думи, Панамон говореше тихо на огромния си приятел, а другият му отговаряше с жестове и с поклащания на широката си глава. Върнаха се до купчината с предмети, мъжът набързо ги разгледа и повечето от тях хвърли настрана като ненужни боклуци. Ший ги гледа известно време, без да знае какво да прави. Загубил беше камъните, а без тях той беше абсолютно безпомощен и незащитен в тази свирепа земя. Загубел беше спътниците си в Драконовите зъби, единствените, които биха останали с него, единствените, които наистина биха му помогнали да си върне камъните. Беше стигнал толкова надалеч, че беше немислимо да се връща назад сега, дори и да си мислеше, че би могъл да се справи успешно. Другите от групата зависеха от него, а никога не би изоставил Флик и Мениън, независимо от опасностите.
Панамон Крийл хвърли бегъл поглед през рамото си, за да види дали човекът от Вейл си е тръгнал и на красивото му лице се изписа лека изненада, когато видя, че младежът продължава да стои там, където го беше оставил.