Напълно отчаян, Ший се втурна след двамата крадци, неспособен да мисли за друго, освен за ценните камъни на елфите. Панамон Крийл го гледаше изумен как се приближава, убеден, че младежът е откачил напълно и ще се осмели да ги нападне, за да си вземе обратно трите сини камъчета. През целия си досегашен живот никога не беше срещал такъв упорит човек. Той беше спасил живота на младежа и великодушно му беше подарил свободата, но това изглежда не му беше достатъчно, за да го задоволи. На няколко ярда от двете високи фигури Ший спря задъхан и в главата му проблесна мисълта, че е стигнал до края. Търпението им се беше изчерпало и сега щяха да се отърват от него без изобщо да разискват въпроса.
— Преди малко не ти казах истината — каза най-после задъхан. — Не можех… Всъщност и аз самият не знам цялата истина. Но камъните са много важни не само за мен, но и за всички в Четирите земи. Дори за теб, Панамон.
Облеченият в аленочервено крадец го погледна едновременно изненадан и възмутен. Усмивката му изчезна, а черните очи проблеснаха гневно. Не каза нищо, стоеше без да помръдва и чакаше загубилият търпение младеж от Вейл да продължи.
— Трябва да ми повярваш! — извика силно Ший. — В цялата тази работа има нещо много повече, отколкото подозираш.
— Е, ти поне, май си убеден в това — призна спокойно другият.
Погледна към огромния Келцът, който стоеше до него и изрази скептичността си към поведението на Ший с повдигане на рамене. Тролът се обърна бързо към Ший, а младежът отстъпи ужасен. Но Панамон Крийл спря огромния си спътник с вдигане на ръка.
— Слушай, просто ми направи една услуга — молеше Ший отчаяно, вкопчвайки се във всяка възможност да спечели малко време и да помисли. — Вземи ме със себе си до Паранор.
— Ти да не си луд! — изкрещя крадецът втрещен от предложението. Каква сносна причина можеш да имаш, че да трябва да отиваш в тази тъмна гора? Местността е ужасно неприветлива. Няма да издържиш в нея и пет минути. Отивай си у дома, момче. Върни се в Южната земя и ме остави на мира.
— Трябва да отида в Паранор — инатеше се другият. — Натам се бях запътил, когато гномите ме заловиха. Там имам приятели, приятели, които ме търсят. Трябва да се срещнем в Паранор.
— Паранор е зло място, развъдник на същества от Северната земя, в която дори и аз не бих посмял да вляза! — отвърна разгорещено Панамон. — Освен това, ако ти наистина имаш приятели там, вероятно си намислил да вкараш Келцът и мен в някакъв капан, за да можеш да си върнеш проклетите камъните. Такъв ти е планът, нали? Забрави го веднага. Вслушай се в съвета ми и поемай на юг, докато все още можеш!
— Страх те е, нали? — изсъска Ший гневно. — Страхуваш се от Паранор и от приятелите ми. Нямаш смелостта…
Внезапно млъкна. Гневни пламъци лумнаха в очите на крадеца, широкото му лице пламна от обвинението. За миг Панамон Крийл остана неподвижен. Цялото му тяло се тресеше от гняв, впил очи в малкия човек от Вейл. Ший не отстъпваше. Заложил беше всичко на последната си молба.
— Ако не искаш да ме вземеш със себе си — само до Паранор — тогава ще рискувам и ще отида сам — закани се той. Спря за миг да види как ще реагират и продължи — Единствената ми молба е да бъда заведен само до границите на Паранор. Няма да те моля да продължиш нататък. Няма да те вкарам в капан.
Панамон Крийл поклати още веднъж недоверчиво глава, гневът беше изчезнал от очите му и върху стиснатите му устни играеше лека усмивка, когато се извърна от младежа и погледна огромния скален трол. Той повдигна бързо рамене и кимна.
— Всъщност, няма за какво да се тревожим — каза той присмехулно, разсъждавайки на глас — В крайна сметка твоята глава е на дръвника, нали? Хайде, да тръгваме, Ший.
ГЛАВА 19
Тримата необикновени спътници тръгнаха на север през неравната хълмиста местност и вървяха до обед, когато се спряха, за да хапнат набързо и да си починат малко. При сутрешния им преход теренът си беше останал непроменен. Непрекъснати вериги от скални възвишения и падини, които затрудняваха ходенето изключително много. Дори якият Келцът беше принуден да се катери и пълзи наред с другите двама и не можеше да открие солидна опора или равна почва, за да ходи изправен. Местността беше не само неравна и безформена, но и гола и неприветлива. Възвишенията бяха обрасли с трева и осеяни с храсталаци и ниски дървета, но те внушаваха на пътниците чувство на влудяваща самотност и ги правеха неспокойни и потиснати. Тревата беше висока, подобни на камшици плевели, които шибаха през панталоните краката им с болезнени, парещи удари. Когато мъжете стъпваха с тежките си ботуши върху нея, тя само за секунди полягаше и после отново се изправяше. Когато Ший се обърна и погледна в посоката, откъдето бяха дошли, земята изглеждаше така, сякаш никой не е минавал през нея. Разпръснатите дървета бяха уродливи и приведени, отрупала с множество малки листа. Приличаха на осакатени още при раждането деца на природата, захвърлени в тази самотна местност и оставени да се оправят както могат. Нямаше абсолютно никакви признаци на някакъв животински или птичи живот и от ранните часове на утрото тримата мъже не бяха нито видели, нито чули някакво друго живо същество.