Но не липсваха разговори. Ший на няколко пъти дори изпита желанието Панамон Крийл да се умори поне за няколко минути от собствения си глас. Цялата сутрин високи я т крадец не спря да говори на спътниците си, на себе си, а понякога дори не се обръщаше определено към никога Говореше за всичко, което човек можеше да си представи, включително и за доста неща, за които той като че ли не знаеше нищо. Единствената тема на разговор, която съзнателно избягваше, беше произхода на Ший, камъните на елфите и целта на пътуването. Очевидно беше решил, че най-добрият начин да се справи с положението, е да закара младежа от Вейл до Паранор колкото може по-бързо, да го събере с приятелите му и без повече да се бави, да продължи пътя си. Ший нямаше представа накъде се бяха запътили двамата, преди да го срещнат. А може и изобщо да не са имали някаква определена посока. Слушаше внимателно бъбренето на крадеца, намесваше се от време на време със забележки, когато смяташе за уместно или когато другият го запиташе за мнението му. Но през повечето време си мислеше за пътуването и се мъчеше да реши кой щеше да бъде най-добрият начин, по който да си върне камъните. Положението беше малко неловко, независимо как щеше да постъпи. И двамата крадци, и той, знаеха, че Ший щеше се помъчи да си вземе обратно камъните от тях. Единственият въпрос беше как щеше да се опита да го направи. Ший беше убеден, че хитрият Паранор Крийл просто щеше да си поиграе с него, щеше да му подаде достатъчно кукичката, за да разбере какви са плановете му, и после много изкусно щеше да дръпне въдичката.
Докато вървяха и разтваряха, Ший поглеждаше от време на време мълчаливия трол и се чудеше що за човек се крие зад безизразната му външност. Панамон беше казал, че тролът е саможив, прокуден от собствения му народ, спътник на крадеца е крещяща външност, защото той бил му доказал, че му е приятел. Кой знае, можеше да е в така. На пръв поглед историята звучеше правдоподобно. Но в поведението на трол а имаше нещо, което караше младежа да се съмнява, че той е прокуден от собствените му хора. Тролът се държеше с безспорно достойнство, с високо вдигната глава, с опънато като струна едро тяло. Изобщо не беше проговарял, очевидно беше наистина ням. Но в дълбоките му очи се четеше интелигентност, която караше Ший да мисли, че Келцът беше по-сложна личност, отколкото го беше представил спътника му. Също както с Аланон, Ший усещаше, че Панамон Крийл не му беше казал цялата истина. Но за разлика от друида, хитрият крадец може би беше лъжец и младежът усещаше, че не трябва да вярва на нито една негова дума. Сигурен беше, че той не знае цялата история за Келцът. Панамон или го беше излъгал, или просто той самият не я знаеше. Точно толкова сигурен беше и в нещо друго. Облеченият в аленочервено авантюрист, който в един момент беше спасил живота му, а в следващия, без да се церемони, беше откраднал безценните камъни на елфите, беше най-обикновен джебчия.
Набързо приключиха с обеда. Докато Келцът прибираше приборите за ядене, Панамон обясняваше на Ший, че не са далеч от прохода Дженисън в северните граници на хълмистата местност. Щом преминат през него, ще прекосят равнините Стрелехайм на запад и ще стигнат до Паранор. Там пътищата им ще се разделят, заяви натъртено крадецът и Ший ще може да се срещне с приятелите ся и да отиде в Централната кула на крепостта на друидите. Това всъщност си било негова работа. Човекът от Вейл кимна с разбиране, доловил лекото нетърпение в гласа на другия. Съзнаваше, че те очакваха той да направи нещо, за да си върне камъните. Но не каза нищо и не даде никакви признаци, че се досеща, че му подават стръв. Събра малкото багаж, който му беше останал и се приготви за път. Тримата мъже лъкатушеха бавно през хълмистата местност към ниските планини, които се появиха пред тях. Ший беше сигурен, че далечната планина вляво е продължение на ужасните Драконови зъби, но тази планинска верига изглеждаше съвсем различно и се намираше между двата хребета, където трябваше да е Проходът Дженисън. Сега бяха много близко до Северната земя и за младежа от Вейл нямаше връщане назад.