Изведнъж Келцът се появи в прохода и им даде знак да се приближат. Те бързо се присъединиха към него и тримата продължиха напред. В прохода на Дженисън нямаше почти никакво прикритие, където би могла да се скрие някоя група, дебнеща да нападне от засада, и беше очевидно, че в това отношение нямаше да имат проблеми. Имаше няколко разхвърляни групи от камъни и няколко малки хълмчета, но те не бяха достатъчно големи, за да прикрият повече от един-двама души. Проходът беше доста дълъг и тримата вървяха около час, докато стигнат до края му. Но ходенето беше приятно и времето мина бързо. Когато стигнаха до северния вход, те видяха широката долина и друга планинска верига, която се простираше на запад. Пътниците излязоха от прохода и тръгнаха по меката покривка на долината, заобиколена от три страни под формата на подкова от планини и гори. Открита беше само на запад. Долината беше покрита с оскъдна, бледо зелена трева, която растеше на гъсти туфи върху суха глинеста почва. Малките храсти, които стигаха до колената на Ший, бяха приведени и проскубани. Явно дори и през пролетта в тази долина не беше много зелена и в самотната шир на местността отвъд Паранор нямаше почти никакъв живот.
Когато Панамон насочи групата на запад, Ший разбра, че наближават мястото, към което бяха се запътили. В продължение на няколкостотин ярда се движиха успоредно на гората и планината вляво от тях, за да се предпазят от някое ненадейно нападение. Когато човекът от Вейл попита облечения в аленочервени дрехи водач какво е местонахождението им спрямо Паранор, крадецът само се усмихна лукаво и го увери, че все повече се доближават до града. Безсмислено беше да задава други въпроси и младежът се примири, че ще бъде държан в неведение за това, къде се намират, докато другият не реши, че е готов да остави неканения си гост да продължи сам. Ший се загледа в равнините далече пред тях. Голата им шир му се стори величествена и пленителна. Това беше един абсолютно нов за него свят и той реши, че въпреки разбираемите опасения за живота си, няма да пропусне нищо. Това беше прословутата одисея, за която Флик и той си бяха мечтали, и макар че сега всичко можеше да свърши със смъртта на двамата и с потъването им в забрава, макар че диренето можеше да се окаже пълен провал, а мечът загубен, той щеше да види всичко това през времето, което му оставаше да живее.
В средата на следобеда тримата бяха потънали в пот, настроението им се влошаваше, а търпението им се изчерпваше от непрестанната жега. Келцът вървеше малко встрани от другите двама, крачката му беше твърда и отмерена, грубото му лице безизразно, очите мрачни и недружелюбни в горещата бяла светлина на слънцето. Панамон най-после беше млъкнал и единственото, което го интересуваше, беше най-после този преход да свърши и да се отърве от Ший, когото беше започнал да възприема като ненужно бреме. Ший беше уморен и раздразнителен, малкото му сили изцедени от двата дълги дни на безспирно ходене. Тримата вършеха точно под лъчите на изгарящото слънце, със силно присвити от пронизващата светлина очи. Слънцето се придвижваше бавно към западния хоризонт и ставаше все по-трудно да се различи теренът пред тях. След известно време Ший се отказа да се взира и се остави на умението на Панамон да ги заведе до Паранор. Пътниците се приближаваха до края на планинската верига вдясно от тях и изглеждаше, че там, където свършват планинските върхове, започват равнини, ширнали се в безкрая. Те бяха толкова необятни, че Ший виждаше страничната линия на хоризонта, където небето се сливаше с изсъхналата земя. Когато най-после попита дали това бяха равнините Стрелехайм, Панамон позамълча и след неколкоминутен размисъл, кимна утвърдително глава.