— Натъкнахме се на истинско нещастие. Ший — каза той сериозно, постави ръце пред устните си и заби краката си в земята. — Това е знамето на кралския род на елфите на Елеседил — личния щаб на Ивънтайн. Не мога да открия тялото му сред мъртъвците, но това хич не ме успокоява. Ако нещо се е случило на краля на елфите, то може да стане причина за избухването на война с невероятни размери. Цялата земя ще се затрие!
— Ивънтайн — възкликна Ший ужасен. — Той трябваше да охранява северните граници на Паранор, в случай че…
Млъкна на средата на изречението. Уплаши се, че сам се е издал. Но Панамон Крийл продължи да говори и явно не го беше чул.
— Не виждам смисъла — гноми и елфи да се бият чак тук, насред никакво място. Какво би докарало Ивънтайн толкова далеч от родината му? Трябва да са се сражавали за неща Не мога да раз… — Спря и недовършената му мисъл увисна в мълчанието. Изведнъж се втренчи в Ший. — Какво каза преди малко? Нещо за Ивънтайн?
— Нищо не съм казвал… смутолеви объркан младежът от Вейл.
Високият крадец сграбчи нещастния младеж за куртката, придърпа го към себе си и го вдигна от земята, докато лицата им се доближиха само на педя разстояние едно от друго.
— Не се опитвай да хитруваш, дребосък такъв! — Зачервеното му, ядосано лице наглеждаше огромно, а гневните му очи се бяха присвили подозрително. Знаеш нещо за всичко това. А сега говори. През цялото време те подозирах, че знаеш много повече, отколкото казваш за тези камъни и за причината, заради която гномите си бяха направили труда да те пленят. Сега времето та да ме будалкаш свърши. Стига толкова!
Ший така и не разбра, какво щеше да отговори. Докато висеше във въздуха, мъчейки се яростно да се освободи от желязната хватка на крадеца, най-неочаквано върху им надвисна огромна черна сянка, която размаха широко крилете си, като чудовищен призрак, спуснал се от небето на късния следобед. Огромното черно туловище се снижаваше бавно, грациозно към бойното поле, само на няколко ярда от тях и ужасен Ший усети познатия смразяващ страх, който се надигна в него при вида на фигурата, наподобяваща самата смърт. Панамон Крий л, все още вбесен, но смутен от внезапната поява на това същество, рязко натисна Ший към земята и се обърна с лице към странния натрапник. Краката на Ший се разтрепериха, кръвта му се смрази и сетивата му замряха, вцепенени от ужас. Последните останки от смелостта му се изпариха. Съществото беше един от всяващите страх Носители на черепи на Господаря на магиите! Нямаше време за бягство. Най-после го бяха открили.
Свирепите червени очи на съществото бързо се плъзнаха по огромния трол, който остана неподвижен, спряха се за миг върху крадеца и после се прехвърлиха върху малкия човек от Вейл. Изгаряха го и пронизваха обърканите му мисли. Панамон Крийл, който все още беше зашеметен от вида на това крилато чудовище, не беше ни най-малко паникьосан. Той се обърна и се изправи лице в лице със злото същество, а широката сатанинска усмивка бавно се разтегна върху пламналото му лице, докато вдигаше ръка и я размахваше предупредително:
— Каквото и същество да си, стой настрана — предупреди той рязко. — Единствената ми грижа е за този човек, а не…
Изгарящите очи се втренчиха в него, изпълнени с омраза, и в един момент той беше неспособен да продължи. Гледаше черното същество втрещен и изумен.
— Къде е Мечът, нищожество? — захриптя заплашително гласът. — Усещам, че е тук някъде наблизо. Дай ми го!
Панамон Крийл опули неразбиращи очи в черното същество, после погледна остро уплашения Ший. За пръв път си даде сметка, че това ужасно същество, по някакви неизвестни причини, беше враг на човека от Вейл. Моментът беше опасен.