— Дори ако искате, мога да ви заведа при Меча — прошепна хрипкаво той, сякаш се страхуваше, че някой можеше да чуе. — Мога да ни заведа на мястото, където е той. Ако ме оставите жив!
Панамон отдръпна железния връх на шипа от гърлото на подмилкващия се гном като оставя само една лека кървава следа по жълтия му врат. Келцът не се беше помръднал и не проявяваше никакви признаци, че се интересува от това, което става. Ший искаше да предупреди Панамон колко важен можеше да се окаже този гном, ако имаха и най-малката възможност да открият Меча на Шанара, но разбираше, че крадецът предпочита да държи пленника в неведение. Човекът от Вейл не беше сигурен какво и колко знае Панамон Крийл за легендата. Досега не беше показал някакъв интерес към расите изобщо и с нищо не беше подсказал, че знае нещо за историята на Меча на Шанара. Сериозното лице на крадеца се поотпусна леко и слаба усмивка премина по устните му, докато продължаваше да наблюдава треперещия пленник.
— А този Меч ценен ли е, гноме! — попита той с непринуден, безразличен глас, почти закачливо. — Мога ли да го продам срещу злато?
— Той е безценен, когато е в ръцете на хората, които трябва — отговори другият обещаващо и кимна енергично с глава. — Има хора, които биха дали всичко, абсолютно всичко, само и само да го имат. В Северната земя…
Изведнъж млъкна, уплаши се, че е казал прекалено много. Панамон се усмихна алчно и кимна на Ший.
— Този гном казва, че той може да ни донесе много пари — присмя се тихо крадецът — а гномът не би ни излъгал, нали, гноме? Жълтата глава се разклати енергично.
— Ами, при това положение, може би ще трябва да те оставим да поживееш още малко, докато докажеш, че имаш нещо ценно, което да размениш срещу безценната си кожа. Не ми се иска да пропускам възможността да направя пари само за да задоволя вроденото си желание да прережа гърлото на гном, който ми е под ръка. Какво ще кажеш, гноме?
— Разбрал си много добре, знаеш цената ми — захленчи малкият тип и се заумилква около коленете на усмихващия се крадец. — Мога да помогна. Мога да ви направя богати. Можете да разчитате на мен.
Панамон се усмихна още по-широко. Огромното му тяло беше отпуснато, а здравата му ръка лежеше върху малкото рамо на гнома, сякаш бяха стари приятели. Потупва известно време приведеното рамо, сякаш искаше да успокоя пленника и кимаше утвърдително. В продължение на няколко минути местеше поглед от гнома върху Келцът и после върху Ший.
— Я ни кажи какво търсиш сам по тези места, гноме? — подкани го накрая Панамон. — Между другото, как се казваш?
— Орл Фейн, воин от племето на пелите от Горен Анар — отговори той охотно. — Аз… изпълнявах куриерска задача от Паранор, когато попаднах на това бойно поле. Всички бяха мъртви, абсолютно всички и аз просто нямаше какво да направя. После ви чух и се скрих. Помислих си уплашен, че може да сте… елфи.
Млъкна и погледна уплашено Ший, като забеляза ужасен типичните за елфите черти на младежа. Ший не помръдна, изчака да види реакцията на Панамон. Панамон само погледна с разбиране гнома и се усмихна приятелски.
— Орл Фейн, от племето на пелите — повтори бавно крадецът. — Велико племе на ловци, смелчаци. — Поклати глава, като че ли дълбоко съжаляваше за нещо и отново се обърна към озадачения гном. — Орл Фейн, ако ще си правим взаимни услуги, трябва да си имаме взаимно доверие. Лъжите могат само да попречат на целта, която свързва новото ни партньорство. На бойното поле имаше знамена на пелите — знамето на вашето племе от гномската нация. Трябва да си бил с тях, докато е траело сражението.
Гномът стоеше безмълвен. В широките му зелени очи отново започнаха да се прокрадват бавно страх и съмнение. Панамон продължаваше да му се усмихва спокойно.
— Я се погледни, Орл Фейн, целият си покрит с кървави петна и с дълбока рана на челото, точно до косата ти. Защо криеш истината от нас? Тук си бил, нали? — Настойчивият глас го накара бързо да кимне, а Панамон се разсмя почти весело. — Естествено, че си бил тук, Орл Фейн. И когато сте били нападнати от народа на елфите, си се бил, докато са те ранили, а може би си изпаднал и в безсъзнание, а, и си лежал тук, докато дойдем. Е, това е истината, нали?
— Да, това е истината — съгласи се гномът, без изобщо да противоречи. — Не, това не е истината!
За миг настъпи потресаваща тишина. Панамон продължаваше да се усмихва, а Орл Фейн се разкъсваше от противоречиви чувства. Сянката на съмнението не беше изчезнала от очите му, а на устните му беше изписана страхлива полуусмивка. Ший погледна с любопитство и двамата, без да може да разбере какво точно става.