— Нищо не ни пречи да те убием по-късно, Орл Фейн, ако се окаже, че това е поредната ти лъжа. Сложи му въже около безценния врат и го докарай тук, Келцът. Ший, ако ми подадеш ръка да стана и рамо, на което да се облегна, мисля, че ще мога да стигна до гората. Келцът ще държи под око хитрия ни малък дезертьор.
Ший помогна на ранения Панамон да стане и се опита да го подкрепя, докато той направи няколко пробни крачки. Келцът завърза Орл Фейн и постави въже около шията му, за да го води. Гномът се остави да бъде вързан без да хленчи, макар че изглеждаше притеснен за нещо. Ший си помисли, че той сигурно отново лъжеше, когато каза, че знае къде може да бъде намерен Мечът и се мъчеше да си представи по какъв начин би могъл да им се изплъзне, преди да открият измамата му и да го убият. Ший не беше способен да убие гнома, нито дори би се съгласил той да бъде убит, но не изпитваше никакво съчувствие към лъжеца. Орл Фейн беше страхливец, дезертьор, крадеше вещи от мъртъвци — човек без народ и без родина. Сега Ший беше сигурен, че хленчещото, раболепно поведение на гнома в началото беше усърдно заучена защитна реакция на лукавото, ужасно същество, което се криеше зад тази маска. Орл Фейн би прерязал гърлата им без ни най-малко угризение на съвестта, ако можеше да го направи безнаказано. Ший почти съжаляваше, че Келцът не беше сложил край на неприятностите им и не беше убил гнома. Щеше да се чувства по-добре.
Панамон им направи знак, че е готов да продължи към гората, но преди да направят и две крачки, хленченето и молбите на Орл Фейн ги спряха. Нещастният гном отказваше да върви без торбата и скъпоценностите си. Нададе такъв вой на протест, че Панамон отново изпадна в ярост и едва се въздържа да не го цапардоса по омразната жълта глава.
— Има ли някакво значение, Панамон — попита най-после Ший вбесен. — Дай му дрънкулките, ако това ще го направи щастлив. Можем да се отървем от тях по-късно, когато се поуспокои.
Панамон поклати възмутен красивото си лице и накрая се съгласи неохотно. Вече му беше дошло до гуша от Орл Фейн.
— Е, добре, ще отстъпя, но само веднъж, съгласи се крадецът. Орл Фейн веднага се успокои. — Но ако още веднъж си отвори устата, ще му отрежа езика. Келцът, дръж го настрана от торбата. Не искам да се докопа до някое от тези оръжия, което да е достатъчно дълго, че да може да се освободи и да ни очисти! Тези нищо и никакви мечове едва ли могат да свършат някаква чиста работа и аз ще умра от отравяне на кръвта.
Ший се изсмя без да иска. Оръжията изглеждаха жалки, въпреки че той доста хареса тънкия меч с гравираната в дръжката му протегната ръка с горящ факел. Но дори и той беше доста безвкусен. Евтината позлата беше изтъркана и на места дръжката беше олющена. Той, както няколко други, беше в кожена ножница и беше трудно да се каже в какво състояние беше острието му. Но във всеки случай би могъл да се окаже опасен в ръцете на лукавия Орл Фейн. Келцът метна торбата и съдържанието й на рамо и групата се запъти към гората.
Разстоянието, което изминаха, беше сравнително малко, но когато стигнаха края на гората, Ший беше изтощен от тежестта на ранения Панамон, когото подкрепяше. Малката група спря по нареждане на крадеца. После, сякаш сетил се изведнъж, той изпрати Келцът да заличи следите им и да направи няколко фалшиви, за заблуда на евентуалните им преследвачи. Ший не се противопостави, въпреки че се надяваше, че Аланон и останалите го търсеха, защото имаше огромна опасност патрулиращите гноми ловци, или още по-лошо, някой друг Носител на черепи, да попаднат на следите им.
След като завърза Орл Фейн за едно дърво, скалният трол се върна и заличи всички следи от преминаването им в тази посока. Панамон се свлече изтощен на земята и се подпря на един дебел клен, а умореният човек от Вейл се настани точно срещу него, легна по гръб на малко затревено хълмче, загледа се разсеяно в короните на дърветата и започна да вдишва дълбоко горския въздух. Слънцето бързо изчезваше с отминаването на следобеда и вечерта се прокрадваше в небето на запад с бледи пурпурни, червени и тъмносини отблясъци. Слънцето щеше да грее не повече от час и нощта щеше да им помогне да се скрият от враговете си. В този момент Ший изпитваше ужасна нужда от помощта на приятелите си, от властното мъдро ръководство и удивителната мистична сила на Аланон, от смелостта на останалите — Балинор, Хендъл, Дюрън, Дейъл и избухливия Мениън Лий. Най-много от всичко му се искаше Флик да е до него — с непоклатимата му сляпа вярност и доверие. Хубаво беше, че Панамон Крийл е до него, но тях не ги свързваше нищо истинско. Крадецът беше живял прекалено дълго, разчитайки на разума и хитростта си, за да може да разбере почтеността и истината. А Келцът? Пълна загадка, дори и за Панамон?