— Панамон, беше споменал, че ще ми разкажеш за Келцът — каза тихо Ший. — Откъде го познава Носителят на черепи?
За момент крадецът не отговори и Ший го погледна да види, дали го беше чул. Той го гледаше изненадан, без да продума.
— Носителят на черепи? Май ти си много по-осведомен от мен по тези въпроси. Я по-добре ти ми кажи нещо за огромния ми спътник. Ший.
— Не ми каза истината, когато ме спаси от онези гноми, нали? — попита го Ший. — Той не е саможивец, прогонен от родното му село от неговите хора. Не ги е убил, защото са го нападнали, нали? Панамон се изсмя весело и с шипа погали тънките си мустаци.
— Защо, може да е било точно така. Възможно е това да му се е случило. Не знам. Винаги съм си мислил, че наистина трябва да му се е случило нещо подобно, след като се е хванал с човек като мен. Той не е крадец. Не знам какво всъщност е той. Но ми е приятел — виж, в това съм сигурен. Не те излъгах, когато ти казах това. — От къде е? — попита Ший след кратко мълчание. — Срещнах го на север оттук преди около два месеца. — Тръгнал беше да излиза от планините Чарнал, изранен, пребит, просто се чудех как беше останал жив. Не знам какво му се е случило. Така и не пожела да ми каже, пък и аз не го попитах. Явно беше решил да крие миналото си, също като мен. Грижих се за него няколко седмици. Поназнайвах нещичко от езика на знаците. Той разбра това и започнахме да си общуваме. Догадих се за името му чрез знаците. Понаучихме туй-онуй един за друг. Когато се оправи, го попитах дали иска да дойде с мен и той прие. Знаеш ли, имали сме и хубави моменти, най-лошото е, че не е истински крадец.
Ший кимна с разбиране и се изхили тихо на последната забележка. Панамон Крийл вероятно никога нямаше да се промени. Не разбираше, не приемаше никакъв друг начин на живот и не искаше да променя собствения си. Единствените хора, които разбираше бяха онези, които плюеха на света и вземаха насила това, което им беше нужно. И все пак приятелството беше за него ценна стока, нещо, което не трябваше да се захвърля с лека ръка. Дори и Ший беше започнал да изпитва някакви странни чувства на приятелство към крещящо облечения Панамон Крийл, едно учудващо приятелство заради разликата в характерите и в ценностите им, които бяха коренно противоположни. Но и двамата проявяваха разбиране към чувствата на другия въпреки различията, пък и изживяванията в битката срещу общия враг ги свързваха. Нищо чудно това да беше предостатъчно като основа за приятелство за всеки, който се нуждаеше от него.
— От къде може Носителят на черепи да го познава — настояваше Ший.
Панамон повдигна рамене, като искаше да му покаже, че нито знаеше, нито пък това го интересуваше. Наблюдателният човек от Вейл усещаше, че последното не е вярно и че на Панамон много му се иска да разбере истината за появата на Келцът два месеца по-рано. Тайната на миналото му трябваше да има нещо общо със съществото от света на духовете, което кой знае как беше разпознало огромния трол. В жестоките му очи се беше изписал някакъв страх, а Ший не можеше да си представи как можеше един простосмъртен да изплаши могъщия Носител на черепи. И Панамон беше забелязал това, така че сигурно и той си задаваше същия въпрос.
Слънцето беше залязло, когато Келцът се върна при тях и бледите лъчи на късния следобед осветяваха съвсем слабо тъмната гора. Тролът беше заличил грижливо всичките им следи от полесражението дотук и беше направил множество други, объркващи, в случай че някой се опитваше да ги проследи. Панамон се чувстваше достатъчно добре, за да може да се движи сам, но помоли Келцът да го подкрепя, докато стигнат до подходящо за нощуване място, защото се стъмваше много бързо. Ший трябваше да води укротилия се Орл Фейн за ремъка, задача, която не му беше по сърце, но прие безропотно. Панамон отново се опита да се освободи от износената торба и съдържанието й, но Орл Фейн не се остави да отнемат толкова лесно скъпоценностите му. Веднага започна да вие така жалостно и силно, че крадецът нареди да му вържат здраво устата, докато накрая единственият звук, който се чуваше от нещастния гном, беше приглушено стенание. Но когато се опитаха да влязат в гората без торбата отчаяният пленник се тръшна на земята и отказа да стане, въпреки безпощадните ритници на излезлия от себе си Панамон. Келцът би могъл да носи гнома и да подкрепя Панамон, но Щеше да му бъде трудно, а и не си заслужаваше труда. След като отправи страховити заплахи към виещия гном, накрая крадецът остави Келцът да вдигне торбата му и четиримата навлязоха в сумрака на гората.