Внезапно Орл Фейн започна да се превива от смях. Гласът му беше ужасно писклив, а той напълно обезумял.
— Не, не, Мечът не е в тях — викаше той като малоумен, превзет от собствената си лудост. — Не, не, само аз мога да покажа Меча! Мога да ви отведа до него. Само аз. Можете да го търсите колкото си искате, да търсите и да търсите — ха-ха-ха, хайде де. Но аз знам къде е той! Знам у кого е! Само аз знам!
— Тоя май че полудява — измърмори навъсено Панамон Крийл и нареди на Келцът отново да върже устата на досадния гном. — Утре сутринта ще разберем какво знае. Ако знае нещо за Меча на Шанара, в което много се съмнявам, ще ни го каже, доброволно или не.
— Мислиш ли, че може да знае у кого е Мечът? — попита сериозно Ший. — Този Меч може да означава толкова много, не само за нас, но и за всички народи на Четирите земи. Трябва да се опитаме да измъкнем от него всичко, което наистина знае.
— Още малко и ще ме разплачеш с тази твоя загриженост за хората — присмя му се Панамон презрително. — Да вървят по дяволите, хич не ми пука, не ме е грижа за тях. Никога не са направили нищо за мен — освен че пътуват сами, невъоръжени, с натъпкани с пари портфейли, но за съжаление много рядко. — Погледна към разочарованото лице на Ший и вдигна равнодушно рамене. — И все пак, любопитен съм да узная нещичко за Меча, затова ми се иска да ти помогна. В края на краищата, дължа ти много, а не съм от хората, които забравят, че са длъжници.
Келцът отново беше завързал устата на бръщолевещия гном и се присъедини към тях до малкия огън. Орл Фейн беше изпаднал в пристъп на кратки, пронизителни изблици на смях, а в промеждутъците мърмореше нещо несвързано, което дори здраво стегнатата превръзка не можеше напълно да заглуши. Ший погледна обезпокоен към малкия пленник и наблюдаваше как жилестото жълто тяло се гърчи, сякаш обладано от зъл демон, с широко отворени очи, които се въртяха неистово. Панамон се мъчеше да не обръща внимание на стенанията му, но накрая, загубил всякакво търпение, скочи и извади камата си с намерението да изтръгне езика на гнома. Орл Фейн моментално притихна и за известно време забравиха за него.
— Какво мислиш — поднови след малко разговора Панамон. — Защо съществото от Северната земя беше убедено, че ние крием Меча на Шанара? Странно, то изобщо не подлагаше на съмнение това. Каза, че усещало, че е в нас Как си обясняваш това? — Може би заради камъните на елфите, знам ли?
— Възможно е — съгласи се бавно Панамон и се замисли, като поглади със здравата ръка брадичката си. — Честно казано, нищо не разбирам. Келцът, ти какво ще кажеш?
Огромният скален трол ги погледна сериозно, после направи няколко кратки знака с ръце. Панамон го наблюдаваше съсредоточена след което се обърна към Ший възмутен.
— Според него Мечът е изключително важен, а Господарят на магиите много опасен за всички нас — Крадецът се разсмя весело. — Няма що, много ни помогна!
— Мечът наистина е много важен! — повтори Ший и гласът му потъна в тишината. Замълчаха и се замислиха.
Станало беше много късно. Нощта около тях чернееше зад бледата светлина на червеникавите въглени на огъня. Гората беше като защитна стена, иззад която долитаха острите звуци от света на насекомите и от време навреме крясъка на някое същество в далечината. На места небето прозираше през клоните на големите дървета и приличаше на тъмносини кръпки, опръскани с някоя и друга далечна звезда. Панамон продължи да говори тихо още малко, докато въглените се превърнаха в пепел. После стана, разрови с крак пепелта, стъпка недоизгасналите въглени и каза лека нощ на спътниците си с тон, който пресече всякакви намерения за разговор. Келцът се беше увил в едно одеяло и вече спеше, а Ший още не си беше избрал подходящо място за спане. Човекът от Вейл се чувстваше ужасно изморен от дългото ходене през деня и от битката с Носителя на черепи. Хвърли одеялото си на земята, легна по гръб, изхлузи ботушите си и се загледа в тъмнината, в която едва-едва различаваше клоните на дърветата.
Ший се замисли за всичко, което му се беше случило, и отново се върна по дългия, безкраен път от Шейдс ката долина. Голяма част от него продължаваше да бъде загадка. Стигна дотук, изживя толкова много неща и въпреки това не знаеше защо е всичко това. Тайната на Меча на Шанара, Господарят на магиите, собственият му произход — всичко си оставаше толкова неясно, колкото и в самото началото. Групата се луташе там някъде и го търсеше, водена от тайнствения Аланон, вероятно единственият, който знаеше отговорите на всички въпроси. Защо още в началото не каза всичко на Ший? Защо така упорито поднасяше на хората от групата само по нещичко от историята и винаги беше запазвал тази малка част; винаги премълчаваше това, което щеше да им позволи да разберат напълно неизвестната сила, заключена в изплъзващия им се Меч на Шанара?