— Хайде да тръгваме — подкани го той. — Трябва да открием приятелите ти, Ший, и може би с тяхна помощ ще можем да разберем къде се намира Мечът. Какво толкова зяпаш? Нали вече видя веднъж всичките тези боклуци? Не са се променили. Нищо не се е променило. Все са си същите.
В този момент Ший разбра.
— Не са същите — каза той бавна — Няма го. Той го е взел.
— Какво го няма — попита раздразнено Панамон и подритна купчината. — За какво говориш?
— Онзи стар меч в кожената ножница. С ръката и факела.
Панамон погледна бързо мечовете в малката купчина, присвил вежди. Изведнъж Келцът се изправи, погледна Ший и прикова дълбоките си, интелигентни очи в неговите. И той беше открил истината.
— Значи, взел е един меч — измърмори сърдито Панамон, а мозъкът му не преставаше да работи. — Но това не означава, че той… — Млъкна, ченето му увисна от смайване, извъртя невярващо очи. — О, не! Не може да бъде. Невъзможно е. Искаш да кажеш, че той е…?
Не можа да довърши мисълта си. Думите му заседнаха в гърлото. Ший кимна с глава, напълно отчаян.
— Мечът на Шанара.
КНИГА ВТОРА
ГЛАВА 21
Същата сутрин, когато Ший и новите му спътници научиха ужасната истина за избягалия Орл Фейн и за Меча на Шанара, Аланон и другите от групата също си имаха неприятности. Бяха се измъкнали успешно от Централната кула на крепостта на друидите под вещото водачество на мистика, лъкатушейки надолу през лабиринт от тунели, докато стигнаха до основата на планината, където започваше гората Не се сблъскаха със съпротива по време на бягството. Срещнаха само няколко случайни, бързащи към проходите гноми, изостанали от разбитата охрана на замъка, която беше избягала по-рано. Беше ранна вечер, когато групата се измъкна от височините и тръгна на север през гората Аланон беше сигурен, че гномите са преместили Меча на Шанара малко преди сблъсъка им с Носителя на черепите в помещението с пещта, но му беше невъзможно да определи кога точно е станало това Ивънтайн контролираше северните покрайнини на Паранор и всеки опит за пренасяне на Меча щеше да срещне съпротивата на воините му. Може би кралят на елфите вече беше успял да вземе Меча. Аланон беше силно разтревожен за малкия човек от Вейл, когото се беше надявал да открие в крепостта на друидите. Когато потърси мислено младежа в подножието на Драконовите зъби, разбра, че той е с други хора, които се движат на север към Паранор. Явно нещо ги беше отклонило от пътя им. Ший беше съобразителен и имаше закрилата на камъните на елфите срещу властта на Господаря на магиите. На друида не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че те, в крайна сметка, ще се намерят без повече усложнения и когато това стане. Ший ще бъде жив и невредим.
Но Аланон си имаше и други грижи. Започнаха да пристигат многочислени подкрепления на гномите, които скоро разбраха, че Аланон и останалите от групата нападатели са се измъкнали от двореца и са някъде в Непроходимата гора около Паранор.
Гномите не знаеха кого точно търсят. Знаеха само, че замъкът е бил нападнат и нападателите трябва да бъдат заловени или убити. Посланиците на Господаря на магиите не бяха пристигнали, а самият Крал на черепите все още не беше научил, че преследваните отново са се спасили. Той си почиваше доволен в мрачните покои на владението си, сигурен, че досадният Аланон, който му беше създавал толкова неприятности, е загинал в пещите на Паранор, че наследникът на Шанара и другите с него са пленени и че Мечът на Шанара е на път към Северната земя. И така, пристигналите нови подкрепления от гноми започнаха да претърсват гората около Паранор, мъчейки се да открият неизвестните нападатели. Сигурни бяха, че те са тръгнали на юг и изпратиха повечето от преследвачите си в тази посока.