Аланон и спътниците му се движеха неотклонно на север, но от време на време ходът им беше забавян от появата на някоя голяма част от патрулиращи в гората гноми. Малката група нямаше да успее да се измъкне незабелязано, ако беше тръгнала на юг. Но изпратените на север врагове бяха сравнително малко, което доста ги улесни. Избягваха претърсващите гората групи, като се укриваха, изчакваха ги да отминат и после продължаваха напред. Беше още светло, когато накрая стигнаха до покрайнините на гората и можеха да видят величествените равнини на Стрелехайм на север. Преследвачите бяха по петите им.
Аланон се обърна към спътниците си, тъмното му лице беше уморено и мрачно, но в очите му все още проблясваше решителност. Той ги оглеждаше и изучаваше един по един, като че ли ги виждаше за първи път. Накрая проговори, бавно и без особено желание.
— Стигнахме до края на пътя, приятели мои. Пътешествието до Паранор приключи. Дойде време да се разделим и всеки да поеме пътя са. Загубихме възможността да вземем отново Меча, поне засега Ший все още го няма и никой не знае колко време ще мине, докато го открием. Но най-голямата заплаха за нас е нашествието от Север. Трябва да се защитим, себе си и народите на юг, на изток и на запад. Не видяхме никакви признаците присъствието на елфските армии на Ивънтайн, макар че те би трябвало да наблюдават този район. Изглежда са се оттеглили, а това е възможно, само ако Господарят на магиите е започнал да придвижва армиите си на юг.
— Значи нашествието е започнало? — попита кратко Балинор.
Аланон кимна замислено и другите се спогледаха ужасени.
— Без Меча не можем да разгромим Господаря на магиите, така че трябва да се опитаме да спрем армиите му. А за да направим това, трябва бързо да обединим усилията си. Възможно е вече да сме закъснели. Брона ще използва армиите си, за да завземе цялата централна част на Южната земя. А за да постигне тази си цел той просто трябва да унищожи Граничния легион. Балинор, легионът трябва да задържи градовете на Калахорн, за да даде достатъчно време на армиите да се обединят и ударят нашественика. Дюрън и Дейъл могат да те придружат до Тирзис и оттам да продължат на запад към родината си. Ивънтайн трябва да преведе армиите си през равнините Стрелехайм, за да подсили Тирзис Ако загубим там, Господарят на магиите ще успее да вбие клин между войските и тогава възможността те да се обединят ще бъде нищожна. И което е по-лошо, цялата Южна земя ще остане отворена и незащитена. Мъжете изобщо няма да могат да организират навреме армиите си. Граничният легион на Калахорн е единствената им надежда.
Балинор кимна и се обърна към Хендъл.
— Каква подкрепа могат да ни осигурят джуджетата?
— Градът Варфлийт е ключът към източната част на Калахорн. — Хендъл обмисли внимателно положението. — Народът ми трябва да се пази от евентуално нападение през Анар, но можем да отделим достатъчно хора, за да помогнем за защитата на Варфлийт. Само че ще трябва сами да удържите градовете Керн и Тирзис.
— Армиите на елфите ще ви помогнат от запад — обеща бързо Дюрън.
— Чакайте малко — възкликна Мениън, без да може да повярва на ушите си. — А Ший? Вие май го забравихте, а?
— Както виждам, ти продължаваш да говориш, преди да помислиш — отбеляза навъсен Аланон. Мениън почервеня от гняв, но изчака да чуе какво ще каже мистикът.
— Няма да се откажа да търся брат си — каза тихо Флик.
— Но аз не те и карам да правиш това — усмихна се Аланон на загрижеността му. — Ти, Мениън и аз ще продължим да търсим младия ни приятел и Меча. Подозирам, че където намерим единия, ще намерим и другия. Спомнете си какво ми каза призракът на Бремен. Ший пръв ще стигне до Меча на Шанара. А може би вече го е направил.
— Тогава да се залавяме с издирването — предложи раздразненият Мениън, като избягваше да гледа друида в очите.
— Тръгваме веднага — заяви Аланон, като добави натъртено — но ти трябва да внимаваш повече какво говориш. Един принц на Лий би трябвало да говори разумно и прозорливо, с търпение и разбиране, и да не изпада в глуповат гняв.
Мениън кимна вяло. Взеха си сбогом със смесени чувства и се разделиха. Балинор, Хендъл и двамата братя поеха на запад през гората, в която Ший и спътниците му бяха прекарали нощта. Надяваха се да заобиколят Непроходимата гора, да се спуснат през хълмистата местност северно от Драконовите зъби и да стигнат до Керн и Тирзис за няколко дни. Аланон и двамата му млади спътника тръгнаха на изток, за да търсят някакви следи от Ший. Аланон беше сигурен, че в крайна сметка човекът от Вейл беше тръгнал на север към Паранор и може би е пленник в някой от лагерите на гномите в този район. Никак нямаше да е лесно да го освободят, но друидът най-много се страхуваше, че Господарят на магиите щеше да разбере за пленяването му и да открие кой е, след което незабавно щеше да го убие. Ако това се случеше, Мечът на Шанара щеше да им бъде безполезен и тогава нямаше да имат друг избор, освен да разчитат на помощта на разделените армии на трите обсадени земи. Тази мисъл никак не беше обнадеждаваща и Аланон побърза да насочи вниманието си върху местността пред него. Мениън вървеше малко пред тях и набитото му око подбираше пътя и изучаваше всички следи. Притесняваше се за времето. Ако завалеше дъжд, никога нямаше да открият следата. Но дори и да се запазеше благоприятно за тях, внезапните силни ветрове, които духаха в равнините на Стрелехайм щяха да имат същия ефект като дъждовете и да заличат всички следи на миналите по този път. Флик, който покорно вървеше най-отзад мълчалив и окаян, се надяваше, въпреки че нямаше никакво основание за това, че ще открият някаква следа — от Ший. Опасяваше се, че е видял брат си за последен път.