— Да… да, ти, разбира се, си прав — каза замисленият друид. — Имало е низ от събития, които ние не можем да подредим от малкото, което знаем. Страхувам се, че няма да можем да намерим всичките отговори тук.
— Какво ще правим сега — попита нетърпеливо Флик.
— Има следи, които водят на запад, през Стрелехайм — каза Аланон замислено, като се взираше в посоката, за която говореше. — Следите са неясни, но биха могли да бъдат на оцелели от тази битка.
Погледна въпросително смълчалия се Мениън, очаквайки мнението му.
— Тайнственият трол не е тръгнал в тази посока — отбеляза разтревоженият Мениън. — Иначе не би си направил труда да заличи следите. Не ми харесва тази работа.
— Имаме ли някакъв избор? — упорстваше Аланон. — Единствените ясни следи, които излизат от това полесражение, водят на запад. Ще трябва да ги проследим И да се надяваме, че това е най-доброто, което можем да направим.
Флик си помисли, че подобен оптимизъм е напълно неоснователен, като имаше предвид безпощадните факти на положението. Това не беше присъщо на мрачния друид. Въпреки това те май наистина нямаха никакъв друг избор. Може би този, който беше оставил тези следи, независимо кой беше той, можеше да им каже нещо за Ший. Малкият човек от Вейл се обърна към Мениън и с кимване на глава показа, че иска да последва съвета на друида. Забеляза смаяния поглед на планинеца. Мениън очевидно не беше очарован от решението. Убеден беше, че трябва да открият друга следа, която да им даде повече информация за трола и за убитото същество на черепите. Аланон им махна с ръка и, връщайки се натам, откъдето бяха дошли, те подновиха дългия си поход през равнините на Стрелехайм западно от Паранор. Флик хвърли последен поглед към полесражението с избитите мъже. Труповете им се разлагаха бавно в адската горещина, изоставени от хората и от природата в една безсмислена смърт. Поклати широката си глава. Може би всички те щяха да свършат по същия начин.
Тримата пътника вървяха неотклонно на запад през целия ден, Почти не говореха, всеки потънал в мислите си. Гледаха почти безразлично неясната пътека пред себе си и наблюдаваха как яркото слънце на хоризонта почервеня и после потъна във вечерта. Когато стана толкова тъмно, че беше невъзможно да продължават, Аланон ги поведе към дърветата, където се приготвиха за нощта. Стигнали бяха почти до северозападната част на ужасната Непроходима гора и отново имаше опасност да бъдат открити от групи на гноми преследвачи или от бродещи глутници вълци. Непоколебимият друид им обясни, че има известна опасност да бъдат разкрити, но той е убеден, че за момента са престанали да ги издирват заради по-спешна работа. За по-голяма безопасност нямаше да палят огън и през цялата нощ щяха да се редуват да бодърстват, за да не ги изненадат вълците. Флик мислено се молеше вълците да не посмеят да се доближат толкова до равнината и да си стоят по-навътре в гората. Хапнаха набързо от безвкусното месо и бързо се приготвиха за нощта. Мениън пръв остана на пост. Флик веднага заспа, но когато планинецът го събуди, за да го смени, имаше чувството, че току-що беше заспал. Около полунощ Аланон се доближи безшумно и му каза да върви да спи. Флик беше будувал само час, но изпълни нареждането, без да се противи.
Флик и Мениън се събудиха призори. Видяха огромният друид да стои спокойно, подпрян на голям бряст в бледите червеня н жълти отблясъци на слънцето, които се промъкваха в гората Той ги наблюдаваше. Тъмната му, висока фигура почти се сливаше с околността. Седеше там неподвижен, дълбоките му хлътнали очи бяха скрити в цепнатините под гъстите вежди. Знаеха, че Аланон е бодърствал цялата нощ вместо тях без да мигне. Невъзможно беше да ся е почивал. Въпреки това стана, без да се протяга, а лицето му изглеждаше отпочинало и бдително. Закусиха набързо, излязоха от гората и отново бяха в равнината. Секунди по-късно спряха слисани, без да могат да повярват на очите ся. Небето над тях беше ясно н светлосиньо и слънцето грееше ослепително над планинските била далеч на изток. Но на север се издигаше огромна висока стена от тъмнина, сякаш всички зловещи буреносни облаци на света се бяха струпали един връз друг в образуваха черна стена от мрак. Стената се издигна във въздуха, докато се изгуби от погледа в неравната черта на хоризонта и после се разпростря над каменистата повърхност на Северната земя, огромна, черна я ужасна, а в центъра й — кралството на Господаря на магиите. Тя сякаш предвещаваше неумолимото неизбежно приближаване на една безкрайна нощ.