— Какво ли ще е това? — едва успя да попита Мениън. За момент Аланон не каза нищо. Тъмното му лице отразяваше чернотата на северната стена, в която се беше втренчил безмълвно. Мускулите на слабите му скули изглеждаха ужасно напрегнати под малката черна брадичка, а очите му бяха присвити. Потънал беше в дълбок размисъл. Мениън чакаше без да продума. Накрая друидът, сякаш сетил се изведнъж, че той беше попитал нещо, се обърна към него.
— Това е началото на края. Брона дава сигнал, че започва завоеванието си. Тази ужасна тъмнина ще следва армиите му, докато се придвижват на юг и на запад, докато цялата земя потъне в мрак. А когато слънцето изчезне от всичките земи, тогава ще умре и свободата.
— Победени ли сме? — попита след малко Флик. — Нима наистина сме победени? Толкова ли е безнадеждно положението ни, Аланон?
Разтревоженият му глас засегна чувствителна струна в огромния друид, който се обърна тихо към него и го погледна спокойно в широкото, уплашено лице.
— Все още не, млади ми приятелю. Все още не.
Аланон ги поведе на запад и няколко часа те се отдалечаваха от това място, като вървяха близо до периферията на гората. Той предупреди Флик и Мениън да си отварят очите на четири за някаква следа от врага. Сега, след като Господарят на магиите беше започнал нашествието си, Носителите на черепи щяха да летят и през деня, и през нощта, и нямаше вече да се страхуват от светлината на слънцето, нито да се опитват да прикриват присъствието си. Господарят беше сложил край на криенето си в Северната земя. Сега той щеше да започне да се движи в другите земи и да изпраща преданите му духове пред себе си като огромни хищни птици. Щеше да им даде сила, с която да издържат на слънчевата светлина — силата на огромната черна стена, която беше засенчвала кралството му и която щеше да започне да засенчва всичките земи извън него. Идваше краят на дните на светлината.
Към средата на сутринта тримата пътници тръгнаха на юг към равнините на Стрелехайм без да се отдалечават от западните покрайнини на ограждащата Паранор гора. На това място отпечатъците от стъпки, които те следваха, се смесваха с други отпечатъци, които идваха от север и водеха на юг към Калахорн. Пространството, което покриваха, беше широко. Никой не се беше опитвал да ги заличи и да прикрие както броя им, така и посоката. От широчината на следата и отпечатъците на стъпките Мениън заключи, че няколко хиляди души бяха минали оттук. Следите бяха оставени от гноми и троли, очевидно част от ордите на Господаря на магиите от Северната земя. Сега Аланон беше сигурен, че огромна армия се събира в равнините над Калахорн, за да започне придвижването си през Южната земя и да раздели свободните земи и армиите им. Следите ставаха толкова объркани от непрестанното присъединяване на части към главната колона, че беше невъзможно да се разбере дали някоя по-малка група не се беше отделила. Възможно беше на определено място Ший или Мечът да са поели по друг път и приятелите му нямаше да успеят да го настигнат, ако продължаваха да следват основната колона.
Цял ден вървяха на юг с няколко кратки почивки, решени да застигнат огромната колона от мъже пред тях, преди да е паднала нощта. Мениън само по навик хвърляше по някой и друг поглед на утъпканата земя. След голите равнини на Стрелехайм се появиха затревени поляни. Флик изпита чувството, че се връщат у дома и познатите хълмове на Шейдската долина всеки момент ще се появят зад хребета на равнините. Времето беше горещо и влажно, а местността определено по-приветлива. Още бяха далеч от Калахорн, но беше ясно, че излизат от недружелюбността на Северната земя и навлизат в топлината и зеленината на родината си. Денят изтече бързо и пътниците подновиха разговора си. По настояване на Флик Аланон им разказа още неща за Съвета на друидите. Преразказа подробно историята на човека след Великите войни, обясни им как тяхната раса се беше развивала до сегашното си състояние на съществуване. Мениън почти не го прекъсваше, слушаше друида и наблюдаваше внимателно околността.
Когато тръгнаха този ден, слънчевите лъчи бяха ярки и горещи, а небето ясно. Към средата на следобеда времето рязко се промени и ярката слънчева светлина беше изместена от ниски сиви дъждовни облаци. Въздухът стана още по-влажен и започна да лепне неприятно по кожата. Тази влага предвещаваше приближаването на буря. Намираха се до най-южните граници на Непроходимата гора и нащърбените върхове на Драконовите зъби се виждаха на черния хоризонт на юг. Но все още нямаше признаци от многочислената армия, която се движеше пред тях и Мениън започна да се чуди докъде ли е успяла да проникне. Не бяха далеч от границите на Калахорн, който се простираше точно под Драконовите зъби. Ако армиите на Северната земя бяха вече завзели Калахорн, тогава краят наистина беше дошъл. Сивата светлина на следобеда се спусна бързо и слънцето се скри в потискащ мрак.