Вече се беше стъмнило, когато първото злокобно кънтене, което се надигна от нощта, започна да се блъска в огромните върхове пред тях и тътнеше безспир. Мениън веднага го позна — и преди беше чувал този шум в горите на Анар. Това беше бумкането на барабаните на стотици гноми. Монотонното им ритмично биене ехтеше в тишината на влажния въздух и изпълваше нощта със зловещо напрежение. Земята се тресеше от силата на ударите и всичко живо занемя от ужас. По силата на звука на барабаните Мениън разбра, че войниците са много повече, отколкото бяха допуснали в Прохода на Джейд. Ако числеността на армията на Северната земя може да бъде изчислена по звука на тези барабани, то войниците й трябваше да са хиляди и хиляди. Колкото по-напред отиваха тримата, толкова по-плътно ги обгръщаше ужасният шум, който бумтеше наоколо с разтърсващо ехо. Небето продължаваше да е скрито под сивите облаци и тримата мъже бяха обгърнати от мастилено черен мрак. Мениън и Флик вече не можеха да откриват сами пътя и мълчаливият друид ги водеше с изумителна, безпогрешна точност в неравните падини под Паранор. Никой не говореше. И тримата бяха сковани от напрежение и мрачни предчувствия, породени от злокобното гърмене на барабаните на гномите. Знаеха, че вражеският лагер е точно пред тях.
После теренът внезапно се промени и ниските хълмове и разпръснатите храсти отстъпиха пред стръмни склонове, осеяни с канари и коварни скални зъбери. Стабилният Аланон се движеше неотклонно напред, високата му фигура вървеше без всякакво колебание въпреки почти непрогледния мрак, а двамата от Южната земя го следваха безропотно. Мениън прецени, че трябваше да са стигнали до по-малките планини и хълмове точно над Драконовите зъби и че Аланон беше избрал този път, за да избегне евентуални срещи с войници от армията на Северната земя. Все още беше невъзможно да се каже къде точно се беше разположила вражеската армия, но от шума на барабаните им се струваше, че бяха точно над нея. Трите тъмни сенки вървяха предпазливо в нощта може би около час. На места се движеха слепешката, опипвайки камъните и храсталаците. Дрехите им се изпокъсаха, ръцете и краката бяха изподраскани и насинени, но мълчаливият друид не намали крачка и не спря никъде за почивка. По едно време той внезапно се спря и се обърна към тях, като постави предупредително пръст пред стиснатите си устни. После бавно и предпазливо ги поведе към една огромна канара. След няколко минути те се заизкачваха безшумно нагоре. Изведнъж видяха светлините в далечината — слаби, блещукащи жълти светлини на горящи огньове — Запълзяха на ръце и колене към върха на канарата. Когато стигнаха най-горе, те бавно протегнаха главите си над ръба на скалата и погледнаха, затаили дъх.
Гледката беше ужасяваща и потресаваща. Докъдето им стигаха очите, на мили разстояние във всички посоки, огньове на армията на Северната земя горяха в нощта. В ярката им светлина се движеха оживено фигурите на жилавите кокалести гноми и на едрите троли с дебели крака. Бяха хиляди и хиляди, всичките въоръжени, всичките в очакване да слязат в кралството на Калахорн. Мениън и Флик не можеха да си представят как дори легендарният Граничен легион би могъл да се надява, че ще устои на такава огромна мощ. Сякаш цялото население от гноми и троли се беше събрало в равнините под тях. Аланон успя да избегне каквато и да било среща с разузнавачи или патрули, като се движеше по края на западните граници на Драконовите зъби и сега тримата се бяха настанили в орлово гнездо на няколко стотици фута височина от лагеруващата долу армия. Потресените хора от Южната земя можеха да видят от тази височина цялата огромна сила, събрала се, за да нахлуе в зле защитената им родина. Барабаните на гномите биеха в постоянно кресчендо, докато тримата наблюдаваха отгоре и погледът им се плъзгаше от единия до другия край на разпрострелия се лагер. Не можеха да повярват на очите си. За пръв път им стана безпределно ясно срещу каква сила са изправени. Преди бяха само думите на Аланон, който ги предупреждаваше за нашествието. Сега те сами виждаха врага със собствените си очи и сами можеха да преценят истинското положение на нещата. Вече изпитваха отчаяна нужда от загадъчния Меч на Шанара — нуждаеха се от единствената сила, която би могла да унищожи злото, накарало тази армия да се вдигне на крак и да тръгне на поход срещу тях. Но вече беше прекалено късно.