Аланон го доближи и постави силната си ръка върху кокалестото рамо на планинеца.
— И помни, принц на Лий, че зависим от теб. Хората на Калахорн трябва да бъдат предупредени за опасността, която ги застрашава. Ако те се огънат и разколебаят, ще бъдат загубени, а заедно с тях и цялата Южна земя. Не се проваляй.
Мениън се обърна рязко и тръгна като сянка към скалите отвъд. Огромният друид и малкият човек от Вейл наблюдаваха мълчаливо как високата му фигура се отдалечава бързо, гъвкаво и леко между скалите и накрая изчезна от погледа им. Постояха още малко без да кажат нещо, после Аланон се обърна към Флик:
— За нас остана задачата да открием какво се е случило на Ший и на Меча. — И отново снижи глас, докато сядаше тежко на малка скала. Флик се приближи до него. — Притеснявам се и за Ивънтайн. Онази счупена дръжка на знаме, която видяхме на бойното поле, беше дръжката на личното му знаме. Може да са го взели в плен, а ако това е станало, нищо чудно армията на елфите да се разколебае и да не ни съдейства, докато не го спасят. Толкова много го обичат, че не биха рискували живота му, дори за да спасят Южната земя.
— Искаш да кажеш, че народът на елфите не се интересува какво ще стане с народа на Южната земя? — възкликна Флик смаян. — Не знаят ли какво ще им се случи, ако Южната земя падне в ръцете на Господаря на магиите?
— Не е чак толкова просто, колкото изглежда — каза Аланон и въздъхна дълбоко. — Последователите на Ивънтайн знаят опасността, но има и такива, според които народът на елфите трябва да стои настрана от работите на другите земи, ако не е пряко нападнат или застрашен. Не е ясно какъв избор ще направят, ако Ивънтайн го няма, а всякакви спорове за това, кое е правилно и уместно могат да забавят намесата на армията на елфите и да стане прекалено късно, за да могат да помогнат.
Флик кимна бавно и си мислеше за онзи момент в Кълхейвън, когато мрачният Хендъл им беше казал почти същото нещо за градовете от Южната земя. Струваше му се невероятно, че хората могат да бъдат толкова нерешителни и объркани пред лицето на такава очевидна опасност. Всъщност и Ший, и той не се различаваха от тях, когато чуха за пръв път за наследството на Ший и за заплахата от Носителите на черепи до момента, в който не видяха с очите си едно от тези злокобни същества, които ги издирваха…
— Трябва да разбера какво става в този лагер — прекъсна мислите му гласът на Аланон, остро и решително. Помълча замислен, втренчил очи в малкия човек от Вейл.
— Млади ми приятелю Флик… — усмихна се той в тъмнината. — Не та ли се иска да бъдеш за малко гном?
ГЛАВА 22
Докато Ший все още се губеше някъде на север от Драконовите зъби, а Аланон, Флик и Мениън продължаваха да търсят някакви следи за местонахождението му, пред взора на останалите четирима от разделената група приятели се появиха очертанията на високите кули на крепостния град Тирзис. Вървели бяха без да спрат почти цели два дни, а опасното им преминаване през линиите на армията на Северната земя беше допълнително затруднено от ужасната планинска бариера, която отделяше кралството на Калахорн от района на Паранор. Първият ден им се стори безкрайно дълъг, но премина без инциденти. Четиримата следваха виещата се пътека на юг през горите до контролираната от патрулите на гномите непроходима гора, докато стигнаха низините отвъд тях, които бяха в подножието на страховитите Драконови зъби. Проходите на планината бяха грижливо охранявани от гноми ловци и им се струваше невъзможно да преминат край тях без бой. Но една елементарна хитрост примами повечето от охраната и ги отвлече от входа на високия лъкатушен проход Кенън, което даде възможност на четиримата да навлязат в планините. При излизането в южния им край безшумно бяха избити няколко гноми на междинен наблюдателен пост, а останалите двадесетина избягаха уплашени, мислейки, че целият Граничен легион на Калахорн е завзел прохода и се насочва към нещастните патрули, за да ги унищожи. Когато накрая стигнаха до безопасните гори южно от Прохода Кенън, Хендъл изпадна в такъв неудържим смях, че четиримата бяха принудени да спрат за известно време, докато се успокои. Дюрън и Дейъл се спогледаха озадачено, спомняйки си мълчаливата сериозност на джуджето по време на пътешествието им до Паранор. Не го бяха виждали да се смее на каквото и да било и сегашният му изблик някак не беше присъщ на характера му. Поклатиха невярващо глави и погледнаха въпросително Балинор. Но огромният обитател на граничната зона само сви безразлично рамене. Той беше стар приятел на джуджето и променливите му настроения му бяха много добре познати. Приятно беше да го чува, че отново се смее. Сега в сумрака на ранната вечер, в мъглявите червени и пурпурни отблясъци на залязващото слънце на хоризонта на западните равнини, четиримата стояха до целта си и можеха да я видят с очите си. Телата им бяха уморени и възпалени, пъргавите им поначало мозъци бяха притъпени от липсата на сън и от непрестанното ходене, но настроението им беше приповдигнато и те бяха завладени от неизказана възбуда при вида на величествения град Тирзис Спряха за момент на края на гората, която се простираше южно от Драконовите зъби и минаваше през Калахорн. На изток се намираше град Варфлийт, който охраняваше единствения голям проход през планините Рън, малка верига, която се простираше над легендарното езеро на Дъгата. Спокойните води на реката Мърмидън лъкатушеха през гората край Тирзис. На запад се намираше по-малкото островно градче Керн, а изворът на реката беше още по на запад, в необятната шир на равнините Стрелехайм. Реката беше широка, образуваше естествена бариера срещу евентуални врагове и осигуряваше надеждна защита на жителите на острова. Тя беше пълноводна почти по всяко време на годината, а водите й — дълбоки и бързи, така че досега нито един враг не беше превземал този град.