После съвсем ненадейно тролите свиха вляво и Флик автоматично направи същото. И изведнъж разбра, че се беше озовал почти пред входа на дълга ниска палатка, охранявана силно от въоръжени троли. Нямаше време да се върне назад или да остане незабелязан, затова, когато групата спря пред палатката, изплашеният човек от Вейл продължи напред и мина край тях, сякаш всичко си беше в реда на нещата. Стражите явно не си помислиха, че има нещо нередно, само го погледнаха, докато мина бавно покрай тях, плътно загърнат в наметалото си. След миг те останаха зад гърба му и той отново беше сам в тъмнината на сенките.
Спря рязко. По цялото му тяло под дебелото наметало се стичаше пот, дишаше задъхано и тежко. Успя само за секунда да хвърли поглед през отворената предна част на палатката между високите стражи троли, които държаха дълги железни копия — само секунда, в която видя приведеното чудовище с черни криле. То беше вътре, заобиколено от по-ниските тела на троли и гноми. Но Флик безпогрешно разпозна в него едно от онези ужасни същества, които ги бяха преследвали из Четирите земи. Смразяващото чувство на ужас, което премина през тялото му, не можеше да го лъже. Стоеше в сянката, останал без дъх, и се мъчеше да успокои сърцето си, което биеше до пръсване.
В тази усилено охранявана палатка ставаше нещо жизнено важно. Може би изчезналите мъже и мечът бяха вътре, под охраната на слугите на Господаря на магиите. Флик изстина при тази мисъл и знаеше, че трябва да влезе вътре и да разбере какво става. Времето му изтичаше, късметът му го напускаше. Самите стражи бяха достатъчно непреодолимо препятствие за всеки, който се опиташе да мине през отвора на палатката, а присъствието на Носителя на черепи превръщаше идеята в истинско самоубийство. Флик седеше на колене в тъмнината между палатките и клатеше отчаяно глава. Чудовищно непосилната задача убиваше и най-малката надежда за успех, но имаше ли някакъв друг избор? Ако се върнеше при Аланон сега, те нямаше да знаят нищо повече и тежката му мисия сред вражеския лагер щеше да бъде абсолютно безсмислена.
Погледна с надежда нощното небе, сякаш то можеше да му подскаже нещо за отговора на проблема му. Плътната покривка от облаци стоеше без да помръдва над главата му и висеше злокобно между светлината на луната и звездите и тъмнината на спящата земя. Нощта почти си беше отишла. Флик стана и загърна още по-плътно наметката си около тялото. Кой знае, може би съдбата беше решила той да извърви тези мъчителни мили, само за да бъде накрая убит заради някакъв си глупав риск. Но Ший зависеше от него — а нищо чудно и Аланон, и всички останали. Трябваше да разбере какво има в тази палатка. Бавно, предпазливо, той се запъти към нея.
Зората дойде бързо — навъсена сива светлина в небето на изток, бременна с мъгла и тишина. Времето си оставаше все така лошо в долната част на равнината Стрелехайм, на юг от застиналата неподвижно стена от мрак, която показваше приближаването на Господаря на магиите. Огромните буреносни облаци продължаваха да висят като заковани над нея. Близо до подножието на Драконовите зъби вражеските стражи бяха напуснали нощния си пост и се бяха върнали в пробуждащия се лагер. Аланон седеше тихо в укритието на осеяния с огромни камъни склон. Дългият черен плащ беше прилепнал около слабото му, наподобяващо тръстика тяло, без да го предпазва нито от студения въздух на зората, нито от слабия дъжд, който скоро се превърна в силен порой. Прекара така цялата нощ в очакване на някакъв знак от Флик, с надежди, които бавно гаснеха с изсветляващото на изток небе и с пробуждането на врага. Но продължаваше да чака, вярвайки, противно на всякакъв здрав разум, че малкият човек от Вейл е успял някак да се промъкне незабелязано в лагера и да открие изчезналия си брат, краля на елфите и Меча, и после пак някак си ще успее да се прокрадне край постовете преди зазоряване и да избяга.
Започнаха да вдигат лагера. Разглобиха палатките и събраха багажа си. После огромната армия се подреди в колони, които покриха просторната равнина като огромни черни квадрати. Накрая бойната машина на Господаря на магиите тръгна на юг, по посока на Керн, а грамадният друид се смъкна от скалите на място, където можеше да бъде забелязан от изчезналия човек от Вейл, ако беше някъде наблизо. Никакво движение, никакъв звук, освен лекото прошумоляване на вятъра в тревата. Високата черна фигура стоеше безмълвна и само очите й издаваха силното огорчение, което изпитваше.