Мениън Лий стигна криволичещата река Мърмидън точно на север от островния град Керн минути преди зазоряване. Аланон беше прав, когато предупреди принца, че ще му е трудно да се промъкне незабелязан през линиите на врага. Предните постове бяха разгърнати извън периметъра на разпрострелия се в равнината лагер и продължаваха на запад от Мърмидън до южния край на Драконовите зъби. Всичко на север от тази линия принадлежеше на Господаря на магиите. Вражески патрули обикаляха необезпокоявани край южните краища на високите Драконови зъби и охраняваха малкото проходи, които прорязваха тези трудни за преминаване хребети. Балинор, Хендъл и братята елфи бяха успели да се проврат през охраната на един от тези патрули във високия проход Кенън. Мениън нямаше защитното укрие на планините. След като се раздели с Аланон и Флик, той беше принуден да продължи направо през откритата степ, която се простираше на юг чак до Мърмидън. Но планинецът имаше две преимущества. Нощта остана докрай облачна и непрогледно черна и не се виждаше на повече от няколко ярда напред. И още нещо, което беше по-важно. Тъй като беше майстор в откриването на следи и ловец, който нямаше равен на себе си в Южната земя, той можеше да се движи под булото на черната нощ бързо и крадешком, без да бъде усетен от никой друг, освен от собствения си изострен слух.
И така, той вървеше тихо, без двамата си спътника до него, все още вбесен от Аланон, че го беше заставил да се откаже от издирването на Ший. Изпитваше странно безпокойство, че беше изоставил Флик сам с потайния и непредвидим друид. Никога не се беше доверявал изцяло на огромния мистик, защото знаеше, че Аланон държи в тайна от тях истината за Меча на Шанара и им казва само онова, което той преценеше, че може да им каже. Те бяха направили всичко, което друидът беше поискал от тях със сляпа вяра, бяха му гласували пълно доверие във всички критични моменти. Всеки път той се беше оказвал прав. Въпреки това те не държаха Меча в ръцете си и бяха загубили Ший. И сега, като похлупак на всичко останало, армията на Северната земя май щеше успешно да нахлуе в Южната земя. Единствено граничното кралство на Калахорн беше готово да противостои на нападението. След като видя многочислеността на нашественика, Мениън не проумяваше как дори и легендарният Граничен легион би могъл да удържи такава мощна сила. Собственият му здрав разум му подсказваше, че единствената надежда е да задържат настъпващата вражеска армия достатъчно дълго, за да могат армиите на елфите и на джуджетата да се обединят с Граничния легион и да контраатакуват. Сигурен беше, че бяха загубили Меча и че дори да успееха да открият Ший, нямаше да имат възможност да търсят чудотворното оръжие. Изруга тихо, когато коляното му се удари силно в остър ръб на издаден камък и се съсредоточи върху положението си в момента, като остави всякакви разсъждения за бъдещето за по-после. Като черен гущер той пълзеше и се промъкваше безшумно по ниските склонове на Драконовите зъби, криволичеше по мъчителния си път през лабиринта от остри камъни и скали, с които беше покрита планинската местност, с меча на Лий и дългия ясенов лък, здраво прикрепени на гърба му. Стигна до подножието на склона без да срещне някой и се взря в тъмнината. Нямаше никакви признаци на живот. Навлезе предпазливо в покритата с трева равнинна местности на всеки няколко ярда се спираше, за да се ослуша. Знаеше, че линиите на постовете трябва да са някъде наблизо, но беше невъзможно да види каквото и да било.
Накрая се надигна на крака, безмълвен като сенките наоколо. След като не чу нищо, тръгна бавно на юг през стената от мрак, с ловния нож в ръката си. Вървя доста дълго, без да се случи нещо и тъкмо беше започнал да се отпуска, мислейки, че се е промъкнал някак си край вражеските линии без никой да го забележи, когато чу слаб шум. Замръзна на място и се помъчи да разбере откъде идва звукът, когато го чу отново. Някой тихо се изкашля в тъмнината точно пред него. Постовият се беше издал точно навреме, за да не се препъне планинецът в него. Само един вик и всички щяха да дотърчат на секундата.
Мениън залегна на ръцете и коленете си, стиснал здраво ножа. Запълзя безшумно в посоката, от която беше се разнесла кашлицата. Накрая успя да съзре неясните очертания на някой, който стоеше спокойно пред него. От дребния ръст му стана ясно, че часовият е гном. Мениън изчака няколко минути, докато гномът се обърне с гръб към него, после пропълзя още малко напред. С плавно движение се надигна и се надвеси над нищо неподозиращия часови, сграбчи гърлото му със стоманената си ръка и пресече предупредителния вик преди още да беше издаден. Дръжката на ножа се стовари рязко върху незащитената глава, точно зад ухото и изпадналият в безсъзнание гном се свлече на земята. Планинецът не се спря, а продължи крадешком в тъмнината. Знаеше, че има и други наоколо и искаше бързо да се измъкне, преди да могат да го чуят. Държеше ножа готов за отбрана, защото допускаше, че може да има и друга линия от патрули. Студеният вятър не преставаше да духа и дългите минути на нощта продължаваха да се нижат бавно.