Накрая стигна Мърмидън, точно над островния град Керн, светлините на който блещукаха слабо в далечината на юг. Спря на върха на малко възвишение, което се спускаше плавно надолу и стигаше до северния бряг на бързата река Остана полуприклекнал, с плътно загърната дълга ловна пелерина около тънката си фигура. Беше изненадан и облекчен, че е стигнал до реката без да налети на някои други вражески постове. Подозираше, че не е сбъркал в предположенията си и сигурно е минал поне край още един пост, без да разбере това.
Принцът на Л ий се огледа внимателно и след като се увери, че наоколо няма никой, стана и се протегна уморено. Знаеше, че трябва да прекоси Мърмидън по-надолу по течението, ако искаше да избегне неприятното преплуване на ледените й води. Сигурен беше, че щом стигне до мястото, което се намираше точно срещу острова, щеше да намери лодка или сал, с който да стигне до града. Попривдигна оръжията на гърба си, усмихна се мрачно на студа и тръгна на юг по възвишението край реката.
Не беше изминал много, може би не повече от хиляда ярда, когато полъхът на утринния вятър в миг изчезна и във внезапно настъпилата тишина дочу изненадващ шепот някъде пред него. Моментално залегна и тъмното му тяло се прилепи към възвишението. Вятърът прошумоля в напрегнатите му уши, докато се вслушваше в тъмнината, но след като лекият му порив отново стихна, той пак чу тихия шепот. Този път обаче беше сигурен откъде идва. Това беше приглушен шум от човешки гласове, който се носеше от тъмнината пред него, близо до брега на реката. Планинецът бързо се върна пълзешком на възвишението и отново се скри от слабите светлини на далечния град. После стана и се придвижи напред полуприведен, като подтичваше успоредно на реката, безшумно и бързо. Гласовете се засилиха, станаха по-отчетливи и накрая му се стори, че идват точно изпод затревеното възвишение. Вслуша се в тях, но те бяха толкова неясни, че му беше невъзможно да разбере какво говорят. Предпазливо изпълзя по корем до върха на възвишението, откъдето видя група тъмни фигури, скупчени до Мърмидън.
Първото, което забеляза, беше изтеглената на брега лодка, завързана за един храст. Ето с какво щеше да се придвижи, ако успееше да се добере до нея, помисли си той, но почти веднага отхвърли идеята. В тесен кръг около завързаната лодка стояха четирима огромни въоръжени троли. Високите им черни фигури не можеха да бъдат сбъркани при в това слабо осветление. Говореха с пета фигура, по-ниска и по-слаба. От облеклото беше ясно, че човекът е от Южната земя.
Мениън ги разучава внимателно няколко минути, като се опитваше да различи лицата им, но слабата светлина осветяваше от време на време само чертите на мъжа. Той май не беше някой, който Мениън беше срещал преди. Слабото, неотличаващо се с нищо по-особено лице на непознатия беше покрито с малка черна брада, която той често попипваше с отсечени, нервни потупвания, докато се движеше напред назад.
После принцът на Лий забеляза още нещо. В единия край на кръга от хора имаше огромен вързоп, увит в дебело, здраво овързано покривало. Мениън го изучи внимателно, без да разбере в тъмнината какво точно е то. После, за негова изненада, вързопът леко се размърда — толкова, колкото планинецът да се убеди, че това, което беше под дебелата завивка, е нещо живо. Отчаяно започна да търси начин да се доближи до малката група, но вече беше станало твърде късно. Четиримата троли и непознатият тръгваха. Единият от тролите се приближи до странния вързоп и с леко повдигане го метна върху широкото си яко рамо. Непознатият отиде до лодката, отвърза я, качи се в нея и потопи греблата в неспокойната вода. Размениха си няколко думи преди тръгване и Мениън долови откъслечно част от краткия разговор, между което и нещо от рода, че държат положението здраво в ръцете си. Последното, което непознатият каза, преди лодката да се понесе по бързите води, беше предупреждение да не предприемат нищо, докато той не им съобщи нещо повече за принца.
Мениън отстъпи малко във влажната трева на хълмчето и се загледа в мъжа и малката лодка, които се загубиха в мъгливата тъмнина на Мърмидън. Зората вече настъпваше, но тя се появяваше като бледа мъглява сивота, която пречеше на видимостта не по-малко от нощта. Небето продължаваше да е покрито с кълбести ниски облаци, които висяха застрашително, сякаш ако се надуеха още малко, щяха да се стоварят върху земята. Не след дълго щеше да се излее проливен дъжд и въздухът вече беше наситен с влажна пронизваща мъгла, която вече се просмукваше в дрехите на планинеца. След час огромната армия на Северната земя щеше да потегли към островния град Керн и вероятно до пладне щеше да стигне до него. Много малко време му оставаше да предупреди гражданите за предстоящото нападение — една яростна атака на хора и оръжия, срещу които градът не можеше да се надява да се отбранява дълго сам. Хората трябваше да бъдат незабавно евакуирани и закарани в Тирзис или по-на юг, за да бъдат защитени. Балинор трябваше да бъде предупреден, че времето е изтекло, че Граничният легион трябва да бъде свикан под знамената и да се сражава, докато може, за да забави врага, докато бъде подкрепен от армиите на джуджетата и елфите.