Принцът на Лий знаеше, че няма време да разсъждава върху тайнствената среща, на която току-що стана неволен свидетел, но въпреки това постоя още малко, докато четиримата троли се отдалечиха от брега на реката с вързопа, в който някой очевидно се мяташе и се опитваше да се освободи. Запътиха се към възвишението, на което беше той. Мениън беше сигурен, че непознатият в лодката е пленил някого и го е предал на тези войници от армията на Северната земя. Тази нощна среща е била предварително уговорена и от двете страни и размяната е направена по известни само на тях причини. Това, че те си бяха направили целия този труд говореше, че пленникът трябва да е някой, който има голямо значение за тях, следователно и за Господаря на магиите.
Мениън наблюдаваше как тролите се отдалечават от него и изчезват в гъстата мъгла на утрото и още не можеше да прецени дали трябва да се намеси. Аланон му беше възложил задача, която трябва да свърши — жизнено важна задача, която можеше да спаси живота на хиляди души. Нямаше време за неразумни набези в чужда вражеска страна, само за да задоволи собственото си любопитство, дори ако това означаваше да спаси… Ший! Ами ако пленникът е Ший? Мисълта премина светкавично в разпаления му мозък и в съшия миг решението беше взето. Ший беше ключът към всичко — ако имаше някаква вероятност пленникът във вързопа да е Ший, той трябва да се помъчи да го спаси.
Мениън скочи на крака и хукна стремглаво на север, в посоката, от която току-що беше дошъл, като се опитваше да се движи успоредно на пътя, по който поеха тролите. Трудно му беше да се ориентира в гъстата мъгла, но нямаше време да се занимава с това. Никак нямаше да му е лесно да измъкне пленника от четиримата въоръжени троли, още повече, че всички те бяха далеч по-силни физически от него. Освен това имаше опасност някъде отново да минат през предните постове на хората от Северната земя. Ако не успееше да ги спре преди това, с него беше свършено. Можеше да се надява да се спаси единствено ако си остави отворен път за бягство към Мърмидън. Докато тичаше, Мениън усети първите капки дъжд на приближаващата буря върху лицето си, а грохотът на гръмотевиците кънтеше зловещо пред него, докато вятърът непрестанно се засилваше. Отчаяно търсеше през прииждащите мъгли и облаци някаква следа от онези, които преследваше, но не виждаше нищо. Явно е бил прекалено бавен и ги беше изпуснал. Втурна се с главоломна бързина в степта, устремен като дива черна сянка през мъглата, заобикаляше малките дървета и групи от храсти и очите му опипваха пустите низини. Дъждът го удряше право в лицето и влизаше в очите му, заслепяваше го и го принуди да намали скоростта, за да изтрие топлата мъгла от дъжд и пот. Тръсна гневно глава. Трябва да са някъде наблизо! Няма начин да ги е загубил!
Внезапно четиримата троли се появиха от мъглата вляво зад гърба на Мениън. Напълно самозабравил се, той не беше преценил правилно и ги беше изпреварил. Снижи се зад групичка от храсти и наблюдаваше как се приближават. Ако продължаха в същата посока, щяха да минат край огромните храсталаци малко по-напред. Планинецът изскочи от укритието си, отново се стрелна в мъглата и тича, докато ги загуби от поглед. Ако го бяха видели, с него беше свършено. Но ако не го бяха забелязали, той щеше да може да излезе от укритието си и да хукне към реката. Затича се обратно към равнината вляво от него, докато стигна прикритието на храстите, и, дишайки тежко, застана на четири крака като се вторачи през клоните.