В първия момент не видя нищо, освен мъглата и дъжда, но после четирите яки фигури се появиха от сивата мъгла, насочени право към прикритието му. Свали ловното си наметало, което беше прогизнало от сутрешния дъжд. Щеше да му е необходима бързина, за да се изплъзне от масивните троли след като успее да измъкне пленника. Наметалото му само щеше да го забави. Свали и тежките си ботуши. Постави до себе си меча на Лий, след като изтегли напълно бляскавото му острие от кожената ножница. Бързо прикрепи отпуснатата тетива към големия ясенов лък и извади две големи черни стрели. Тролите бързо приближаваха към укритието му и черните им фигури се виждаха през отрупаните с листа клони на храстите. Вървяха по двойки. Единият от първите двама носеше отпуснатото тяло на завързания пленник. Вървяха безгрижно към скрития човек, явно спокойни в територията, която според тях, беше напълно под контрола на собствените им сили. Мениън се надигна бавно на едно коляно, прикрепи една от черните стрели на дългия си лък, и ги зачака без да помръдне.
Нищо неподозиращите троли бяха почти на върха на покритата с храсти височинка, когато първата стрела излетя с остър звук и удари мускулестия прасец на огромния човек от Северната земя, който носеше пленника. Той нададе вик на гняв и болка, падна, изпускайки товара си, и стисна с две ръце ранения си крак. В този момент на изненада и объркване Мениън изстреля и втората си стрела, която се заби силно в незащитеното рамо на другия от първата двойка. От удара едрото му тяло се завъртя обратно и залитна силно към двамата зад него.
В същия миг пъргавият планинец изскочи от храста и се хвърли към изумените троли, като викаше и размахваше меча на Лий. Тролите отстъпиха една-две крачки и бързият нападател метна отпуснатия вързоп на рамото си преди потресените войници на Северната земя да могат да реагират. В следващия миг се стрелна край тях и размаханият му меч се заби в ръката на най-близкия трол, който се опита да спре бягащата фигура. Пътят към Мърмидън беше открит!
Двамата ранени троли мигновено хукнаха тромаво след него. Тежкото им снаряжение и огромните им тела намаляваха чувствително скоростта им, но въпреки това напредваха по-бързо, отколкото Мениън беше очаквал. Те бяха отпочинали и силни, а Мениън вече започваше да се уморява. Дори без наметалото и ботушите си той не можеше да тича много бързо с все още завързания пленник на рамо. Препускаше напред, заобикаляше малки дървета и храсталаци, прескачаше локви. Босите му крака стъпваха несигурно върху мократа хлъзгава трева. Няколко пъти се препъна и падна на колене, но мигновено се надигаше и продължаваше да тича.
Сред меката трева се криеха камъни и бодливи растения, и скоро босите му крака бяха изподрани и започнаха да кървят. Но той не усещаше болката и продължаваше устремен напред.
Единствено просторната равнина беше свидетел на странното препускане на тромавите преследвачи и подобния на сянка. Мениън, втурнали се в изтерзано надбягване на юг през проливния дъжд и студения вятър. Тичаха през необятната пустош без да чуват, без да виждат, без да усещат. Единствено поривите на вятъра свистяха в ушите им. Гонитбата се беше превърнала в ужасна борба за оцеляване — изпитание на духа и издръжливостта, и изцеждаше от младия принц на Лий последните му капчици сила.
За бягащия планинец времето спря. Той насилваше краката си да се движат, въпреки че мускулите му отдавна бяха прекрачили нормалните граници на издръжливост, а реката все не се виждаше. Престана да се обръща и да проверява, дали тролите го наближават. Усещаше присъствието им, чуваше затрудненото им дишане. Сигурно бързо намаляваха разстоянието. Трябва да ускори тичането! Трябва да стигне до реката и да освободи Ший…
Почти напълно изнемогнал, той несъзнателно беше решил, че плененият е приятелят му. Когато грабна тайнствения вързоп той веднага усети, че пленникът е дребен и лек. Нямаше причини да мисли, че това не е младежът от Вейл. Докато планинецът продължаваше да тича, завързаният човек се свести и започна да се движи. Говореше нещо приглушено, на което Мениън отговаряше с кратки, задъхани уверения, че скоро ще бъдат в безопасност.
В един момент дъждът така се засили, че стана невъзможно да се вижда на няколко стъпки и прогизналата равнина се превърна в покрито с трева мочурище. Мениън се препъна в скрит в локва корен и се просна с цялата си дължина в калната трева и изпусна товара си. Смазан и изнемогнал, планинецът се надигна на четири крака, стиснал големия меч в ръка. Потърси с очи преследвачите и си отдъхна, когато не видя никого наоколо. Те го бяха загубили в проливния дъжд и гъстата мъгла. Но лошата видимост само щеше да ги забави с няколко минути и после… Мениън разтърси главата, за да изтръска дъжда и умората от очите си, после пролази бързо до прогизналото покривалото, под което се мяташе пленникът. Който и да беше вътре, той явно беше в добра физическа форма, за да може да тича до него. Силите му вече се бяха почти изчерпали.