— Цели двадесет и четири часа пропилени на вятъра! — възкликна ядосано Мениън. — Ако не беше дъждът, градът вече щеше да е паднал! Трябва да действаме, веднага, но какво… Шърл, баща ти и Съветът! Трябва да говоря с тях! — Сграбчи я настойчиво за ръката, когато тя се поколеба. — Не ми задавай никакви въпроси сега, просто прави, каквото ти казвам. Къде са залите на Съвета? Бързо, заведи ме там!
Без да чака момичето да го поведе, Мениън я дръпна за ръката, изкара я през вратата и тръгнаха по дълъг коридор. Преминаха бързо през празната къща, излязоха навън и се озоваха на широка, засенчена от дървета поляна. Затичаха се за да не ги намокри нестихващият ситен дъжд. Пътеките край сградата бяха донякъде заслонени от дъжда, така че не успяха пак да се намокрят. Докато се приближаваха до залата на Съвета, Шърл го попита как се е озовал в тази част на страната, но Мениън й отговори уклончиво, защото още не му се искаше да казва на когото и да било за Аланон и за Меча на Шанара. Усещаше, че може да се довери на момичето, но предупреждението на Аланон, че никой от тях не трябва да разкрива историята за липсващия Меч го спря да сподели дори и с нея. Каза й, че дошъл да помогне на Балинор, който го помолил за това, след като чул за предстоящото нашествие на армията на Северната земя. Тя прие думите му, без да задава въпроси, а той се почувства малко виновен, че я е излъгал. Но Аланон никога не му беше казал цялата истина, така че и той може би знаеше по-малко, отколкото си въобразяваше.
Бяха стигнали до Сградата на съвета, висока каменна постройка, обградена с потъмнели от времето колони и сводести прозорци, покрити с метални решетки. Охраната, която стоеше до входа, не ги попита нищо и те тръгнаха по дълги коридори с високи тавани, после се заизкачваха по виещи се стълби, а стените отекваха от ударите на ботушите им по износените каменни стълбища. Съветът се събираше в залата на четвъртия етаж на голямата сграда. Когато най–после застанаха пред дървените й врати, Шърл каза на Мениън, че ще съобщи на баща си и на останалите членове на Съвета за желанието му да говори с тях. След като тя влезе в залата, той застана тихо в коридора и се заслуша в приглушените гласове. Секундите течаха бавно, а дъждът продължаваше да удря тихо, ритмично, по стъклата на прозорците.
Планинецът се отпусна за момент в тишината и спокойствието на старата сграда и в съзнанието му проблеснаха като мигновени светкавици образите на на приятелите му от разделената група. Чудеше се натъжен какво ли им се е случило след Паранор. Може би никога вече нямаше да бъдат заедно, както през онези ужасни дни по пътя за Централната кула на крепостта. Но той никога нямаше да забрави смелостта и саможертвата им, и винаги щеше да се гордее от начина, по който те заедно посрещаха опасностите и ги преодоляваха Дори и непонасящият го Флик беше проявил храброст и непоколебимост, каквито Мениън не беше очаквал от него.
Ами Ший, най-старият му приятел? Поклати глава, като се замисли за другаря си, който не беше до него. Липсваше му странното у младежа от Вейл съчетание на трезва практичност и старомодни схващания. Ший като че ли не виждаше промяната във времето, дори когато слънцето се движеше от изток на запад в небето над главата му. Той сякаш не разбираше, че земята и хората отново се разрастват, отново се разпростират, че войните на миналото бавно тънат в забвение. Ший вярваше, че човек може да обърне гръб на миналото си и да изгради един нов свят с бъдеще. Той изобщо не разбираше, че бъдещето е неразделно свързано с миналото, една преплетена материя от събития и идеи, които никога няма да бъдат напълно отделени. По някакъв свой начин малкият човек от Вейл беше част от отиващия си век. Убежденията му бяха по-скоро припомняме на миналото, отколкото обещание на бъдещето. „Колко странно, наистина невероятно странно изглеждаше всичко това!“ — помисли си внезапно Мениън, като стоеше в центъра на салона неподвижен, с поглед, зареян в очуканата от годините каменна стена. Ший и Мечът на Шанара — неща от една епоха, която бавно умира. И въпреки това те са надеждата на времето, което ще дойде. Те са ключът към живота.
Тежките дървени врати на залата на Съвета се отвориха зад планинеца и мислите му го напуснаха, когато чу мекия глас на Шърл. Изглеждаше толкова мъничка и уязвима, застанала под масивните греди на високия портал, лицето й красиво и угрижено. Нямаше нищо чудно, че Паланс Букхана иска да направи тази жена своя съпруга. Мениън се доближи до нея, взе топлата й ръка в своята и те влязоха в залата на Съвета. Той забеляза аскетичността на далечното минало в огромната стая, докато се движеше в сивата светлина, която сякаш се промъкваше на уморени снопчета през високите, покрити с решетки прозорци. Залата на Съвета беше стара и внушителна, гръбнакът на островния град. Двадесет мъже седяха около дълга полирана дървена маса и лицата им изглеждаха необикновено еднакви, докато чакаха планинеца да проговори. Всички бяха възрастни, може би мъдри, и решителни. Очите им издаваха неизречения страх, който се криеше под спокойната им външност — страх за града и за хората им. Те знаеха какво ще направи армията на Северната земя, когато дъждът спре и водите на Мърмидън се понижаха. Той спря пред тях, момичето до него, и стъпките му замряха в напрегнатата тишина.