Но късно следобед дъждът почти спря, а облаците започнаха да се разсейват и през движещата се на талази сивота тук-таме започнаха да прозират малки сини ивица Бурята отшумяваше. Синьото небе изглежда щеше да е безоблачно, а земята изложена на издайническата светлина на изгряващата луна и мигащите звезди. Мениън седеше в една от по-малките стаи в сградата на Съвета, когато видя първите признаци на проясняване, които отклониха вниманието му от огромната карта, разгърната на масата. При него бяха двама войни от разпуснатия Граничен легион — Джанъс Сенпър, помощник командир на легиона и най-висшият офицер на острова, и един прошарен ветеран на име Фандрес. Ветеранът познаваше местността около Керн най-добре от всички и беше извикан като съветник на отряда, който щеше да нападне огромната армия на Северната земя. По-висшия от него офицер Сенпър беше изненадващо млад за ранга си, но суров и непоколебим воин с десетина години действителна военна служба зад гърба си. Той беше верен привърженик на Балинор и също като Мениън се разтревожи много, когато научи, че от Тирзис няма никакви вести за пристигането на принца. В по-ранните часове на същия следобед той беше подбрал двеста калени бойци от разпуснатия Граничен легион, от които сформира ударната сила за да нападне вражеския лагер.
Мениън си беше предложил услугите и те бяха приети с благодарност. Краката на планинеца все още бяха покрити с рани и подутини, които получи при мъчителното бягство след като спаси Шърл Рейвънлок. Той обаче отказа да остане с групата, която подготвяше евакуацията. В крайна сметка идеята за маневрата с малкия ударен отряд беше негова. Флик щеше да погледне с пренебрежение на упоритостта му и да я определи като съчетание на вироглавство с перчене. Но Мениън Лий не беше човек който може ла остане в относителната безопасност на острова, когато ще се води битка отвъд реката. Трябваше да минат толкова много години, докато открие нещо, за което си заслужава да се бори, нещо, което не е само за лично удоволствие и е повече от неудържимо влечение към поредната авантюра. Нямаше никакви намерения да бъде пасивен наблюдател, когато най-ужасната заплаха от векове насам застрашава расата на човека.
— Ето тук, тук някъде до Спин Бар — това е мястото, където трябва да се слезе от лодките — бавният, стържещ глас на Фандрес се вряза в мислите му и привлече отново вниманието му към картата. Джанъс Сенпър се съгласи и погледна към Мениън, за да се убеди, че е запомнил добре. Планинецът кимна бързо с глава.
— Те ще са разположили постове по цялото протежение на затревения бряг точно над плитчината — веднага се включи той. — Ако не се отървем от тях веднага, те биха могли да пресекат всяка възможност за отстъпление.
— Задачата ти е да ги държиш настрана оттам, да държиш пътя чист — заяви командващият на легиона. Мениън се опита да възрази, но не му позволиха.
— Оценявам желанието ти да дойдеш с нас, Мениън, но ние ще трябва да напредваме много по-бързо от врага, а краката ти все още не са достатъчно добре, за да могат да издържат на по-продължително тичане. Знаеш това не по-зле от мен. Така че бреговият патрул е твой. Поддържай пътя ни към лодките открит. Така ще ни направиш много по-голяма услуга, отколкото ако дойдеш с нас.
Мениън мълчаливо кимна, изразявайки съгласието си, макар че беше силно разочарован. Така му се искаше да бъде на предната линия на нападението. Някъде дълбоко в себе си той не беше загубил надеждата, че може би ще открие Ший като пленник във вражеския лагер. Мислите му се отплеснаха към Аланон и Флик. Дали пък не са открили изчезналия младеж от Вейл, както беше обещал Аланон? Ший, Ший, защо това се случи точно на теб — на човек, който просто искаше да бъде оставен на спокойствие? В начина, по който беше устроен живота, имаше някакво безумие, което човек беше принуден да приема или с гневно примирение, или с тъпо безразличие. Не можеше да има крайно решение, освен, може би, в смъртта.
Срещата свърши малко след това. Отчаяният и огорчен Мениън Лий излезе унил от стаята на Съвета, все още потънал в мисли. Почти несъзнателно се спусна по каменните стъпала на огромната сграда, излезе на улицата и се запъти към къщата на Шърл, като се движеше по заслонените пътеки край стените на сградите. Накъде водеше всичко това? Заплахата от Господаря на магиите се изправяше пред тях като висока, непревземаема стена Можеха ли изобщо да се надяват да разгромят едно същество, което няма душа? Същество, което живее по закони на природата, коренно различни от законите на света, в който те бяха родени? Защо трябва само един младеж от някакво си затънтено селце да бъде единственият жив човек, способен да унищожи това същество, което притежава невероятно огромна сила? Мениън отчаяно се мъчеше да разбере нещо от това, което се случваше на него и на приятелите му, да проумее макар и една малка част от хилядите, които съставяха загадката за Господаря на магиите и Меча на Шанара.