Изведнъж се озова пред дома на Рейвънлок, Тежката врата беше затворена, металните и резета изглеждаха студени и замръзнали в сивата мъгла, която прииждаше на талази в хладния въздух на късния следобед. Бързо се отдалечи от входа. В момента не искаше да влиза, нито да е сред хора. Предпочиташе самотата на празната веранда. Тръгна бавно по каменната пътека и влезе в градинката до къщата. Листата и цветята бяха оклюмали от дъжда, който не спря няколко дни, тревата под краката му беше прогизнала и зелена. Спря мълчаливо. Мислите му бяха мъгляви и тъжни като природата, сред която се намираше и за миг той се отдаде на угнетителното отчаяние, което го обзе, докато си мислеше колко много е загубил. Никога преди не се е чувствал толкова самотен, дори и в потискащата празнота на планините на Лий, когато ходеше на лов далеч от дома и приятелите си. Нещо дълбоко в него му нашепваше ужасно настойчиво, че той никога вече няма да бъде това, което е бил досега, че никога вече няма да се върне при приятелите си у дома, към предишния си живот. Всичко това беше загубил някъде в дните зад него. Тръсна глава и без да иска сълзите се надигнаха и спряха на ръба на клепачите му, влагата около него го обгърна плътно и студът на дъжда запълзя и се промъкна дълбоко в гърдите му.
Неочаквано чу зад себе си стъпки по камъка и една дребна, гъвкава фигурка спря мълчаливо до рамото му. Ръждиво-червените къдрици засенчваха големите очи, които за миг се спряха на неговите и после се плъзнаха по градината наоколо. Двамата стояха без да говорят, напълно изолирани от света. В небето над тях се трупаха тежки навъсени облаци, които закриваха и последните бледи следи от синьото небе и сумракът на късния следобед започна да се сгъстява. Върху обсадената земя на Калахорн отново се изсипа пороен дъжд и Мениън изпита облекчение, че нощта в островния град Керн ще бъде черна и безлунна.
Беше след полунощ. Дъждът продължаваше да вали, ситен и напоителен, нощното небе продължаваше да е непрогледно черно и зловещо, когато изтощеният Мениън Лий залитна силно върху малък, грубо скован сал в спокойно заливче на северозападния бряг на острова. Две тънки ръце се протегнаха да го подхванат, докато падаше и той се втренчи изненадан в очите на Шърл Рейвънлок. Чакала го беше, както се беше зарекла, въпреки че я беше умолявал да отиде с другите, когато започне масовата евакуация. Изранен и подпухнал, с разкъсани дрехи и с прогизнала от дъжда и от собствената му кръв кожа, той я остави да го загърне в наметало, което кой знае как се беше запазило сухо и топло и да го подкрепя на рамото си, докато седяха приведени в сенките на нощта и чакаха.
Някои се бяха върнали с Мениън, други се качваха на лодките сега, всички те изтощени от битката, но ужасно горди от смелостта и саможертвата, които бяха проявили тази нощ в равнините северно от Керн. Принцът на Лий никога не беше виждал такава храброст пред лицето на такъв многочислен враг. Тези няколко мъже от легендарния Граничен легион така разстроиха вражеския лагер, че дори сега, близо четири часа след първия удар, враговете не можеха да дойдат на себе си. Многочислеността им беше невероятна — прииждаха с хиляди и хиляди, и се нахвърляха върху всеки, който им се мернеше пред погледа, нараняваха и убиваха дори свои хора Движеше ги нещо повече от страх или омраза. Движеше ги нечовешката сила на Господаря на магиите, невъобразимият му бяс ги хвърляше в битката като побъркани същества, обладани от една единствена цел — да унищожават. Въпреки това хората от легиона не ги допускаха да се приближат, притискаха ги непрестанно и се оттегляха, само за да се прегрупират и да нападнат отново. Много от тях загинаха. Мениън не знаеше какво беше спасило собственият му крехък живот, но сякаш беше някакво чудо.
Въжетата, с които беше завързан салът бяха отвързани и той усети как се отделиха от брега, и после, поети от течението, бяха привлечени в центъра на придошлата Мърмидън. Малко след това бяха в главното корито на реката и се понесоха надолу към обградения със стени Тирзис, където хората от Керн бяха избягали няколко часа преди това благодарение на една безупречно осъществена масова евакуация. Четиридесет хиляди души, скупчени в огромни салове, малки лодки, дори в ладии за двама, се бяха измъкнаха незабелязано от обсадения град, докато вражеските наблюдателни постове, които охраняваха западния бряг на Мърмидън, бързо се върнаха в главния лагер, където им се стори, че армиите на Калахорн са тръгнали на повсеместна атака. Шумът от дъжда, бученето на реката и виковете на отдалечения лагер бяха заглушили неясните шумове от хората в лодките и саловете, натъпкани и притиснати едни в други в отчаян, ужасен опит за свобода. Тъмнината на облачното небе беше добро прикритие. Общата им смелост също им беше помогнала. Поне засега те се бяха измъкнали от Господаря на магиите.