Мениън се отпусна за известно време, без да усеща нищо, освен лекото полюшване на носещия се на юг по реката сал. В неспокойното му съзнание проблясваха странни сънища, а времето отминаваше в приятни минути на спокойна тишина. После отнякъде до него достигнаха гласове, блъснаха се в подсъзнанието му, сепнаха го рязко от съня му и когато отвори очи, беше заслепен от огромна червена светлина, която изпълваше въздуха около него. Присви очи, надигна се от рамото на Шърл и на слабото му лице се изписа неувереност, когато видя небето на север обляно в червеникави отблясъци, които се сливаха с ярко златистото на зората. Шърл му говореше нещо тихо в ухото, думите бяха плахи и горчиви:
— Запалиха града, Мениън. Те изгориха моя дом!
Мениън сведе очи и стисна крехката ръка на момичето в своята. Хората от Керн успяха да се спасят, но градът беше изживял последния си ден и с ужасяваща величественост се превръщаше в пепел.
ГЛАВА 25
Часовете се точеха безшумно в черната като гробница малка килия. Накрая очите на пленниците привикнаха с непрогледната тъмнина, но остана една самота, която сковаваше сетивата и ги лишаваше от усещането им за време. Единственото, което тримата пленници чуваха в черната празнота освен собственото си дишане, беше рядкото притичване на някой малък гризач и нестихващите капки на ледена вода върху износения камък. Накрая собствените им уши започнаха да ги подвеждат и въпреки гробната тишина им се счуваха най-различни шумове. Така в бездействие изтекоха безкрайни минути, но никой не идваше.
Някъде в светлината и въздуха отгоре, сред шумовете на града, Паланс Букхана решаваше съдбата им, а покрай тяхната, и съдбата на Южната земя. Времето изтичаше за земята на Калахорн. С всеки изминал час Господарят на магиите се доближаваше все повече и повече. Но тук, в безмълвната тъмнина на този малък затвор, в един свят, изолиран от ритъма на човешкия свят, времето нямаше никакво значение. Утрешният ден щеше да бъде абсолютно същия като днешния. Възможно е накрая да бъдат открити, но дали отново ще бъдат изведени в приятната светлина на слънцето или само ще бъдат преместени от една тъмнина в друга? Дали нямаше да открият само ужасния мрак на Краля на черепите, разпрострял мощта си не само в Калахорн, а и в най отдалечените краища на всички провинции на Южната земя?
Балинор и братята елфи се бяха отвързали скоро след като останаха сами и сега стояха притиснати един до друг в тъмнината, със свалени въжета и превръзки от очите. Чудеха се какво ли ги очаква. Почти се задушаваха от спарената миризма на плесен в древното помещение, а острият и щипещ студ проникваше дори през дебелите им плащове. Подът беше от пръст, вратите от камък и желязо, стаята усойна и празна.
Балинор познаваше мазето под двореца, но отначало не можа да разбере къде точно ги бяха заключили. Мазетата се използваха най-вече като склад и в тях имаше много помещения с рафтове и каци с вино, оставено да отлежава. Но тази килия не приличаше на тях. После разбра, че са затворени в построената преди много векове древна тъмница, която по-късно беше запечатана и забравена. Кръвта му се смрази, когато се убеди, че не греши. Паланс сигурно беше открил съществуването й и я беше отворил, за да я използва за собствени цели. Твърде вероятно беше да е затворил някъде в този лабиринт и приятелите на Балинор, когато са дошли в палата да протестират срещу разпускането на Граничния легион. Затворът беше добре прикрит и Балинор се съмняваше, че ако някой би могъл да го открие.
Изчерпаха набързо тази тема. Нямаше какво толкова да се говори. Балинор беше дал инструкции на капитан Шийлън. Ако те не се върнеха, той щеше да потърси Гинисън и Фандуик, двамата командващи, на които Балинор можеше да разчита най-много, и да им нареди да свикат отново легиона и да се отбраняват срещу предстоящото нападение на Господаря на магиите и нашественическата му армия. Каза на Шийлън и да уведоми елфите и джуджетата, да ги предупреди за положението и да ги помоли за подкрепата им. Ивънтайн нямаше да позволи братовчедите му да останат за дълго пленници на Калахорн, а Аланон щеше да дойде веднага, след като научеше какво ги беше сполетяло. Четирите часа трябваше да са отдавна минали, така че това беше само въпрос на време, мислеше си той. Но времето не беше достатъчно, пък и Паланс беше твърдо решен да спечели трона на Калахорн, тъй че животът им се намираше в сериозна опасност. Човекът от границата вече съжаляваше, че не беше се вслушал в съвета на Дюрън и не беше избягнал сблъсъка с брат си, преди да е сигурен в изхода от него.