Никога не беше допускал, че нещата можеха да се влошат чак толкова много. Паланс беше обезумял, разяждан от такава омраза, че дори не пожела да изслуша Балинор. И все пак имаше нещо странно в неразумното му поведение. Не бяха само различията между двамата братя, които го разяряваха навремето. Не беше само болестта на баща му, болест, за която Паланс беше убеден, че брат му е виновен. Имаше някаква връзка с Шърл Рейвънлок, привлекателната жена, в която Паланс се беше влюбил преди месеци и се беше заклел да се ожени за нея, въпреки нейното нежелание. Нещо се беше случило на младата жена от Керн и Балинор беше обвинен за това. Паланс би направил всичко, само и само да я върне жива и здрава, ако наистина беше изчезнала. А според това, което брат му каза точно преди да ги заключат в тъмницата, май тя наистина беше изчезнала.
Човекът от границата обясни на братята елфи как стоят нещата. Сигурен беше, че Паланс скоро ще ги навести и ще поиска сведения за младата жена. Но нямаше да им повярва, когато му кажат, че не знаят нищо по въпроса…
Изминаха повече от двадесет и четири часа и все още никой не идваше. Нямаше нищо за ядене. И въпреки че очите им постепенно свикнаха с тъмнината, те просто нямаше какво друго да гледат, освен собствените си призрачни фигури и стените около тях. Спяха редувайки се и се мъчеха да запазят силите си за това, което предстоеше да се случи. Но неестествената тишина им пречеше да спят истински. Задоволяваха се само с лека, неспокойна дрямка, която не възстановяваше нито телата, нито духовете им. В началото се опитаха да открият слаби места по пантите и огромните железни врати, но всичко беше здраво пристегнато на мястото му. Нямаха никакви инструменти, а без тях беше невъзможно да копаят надълбоко в глинестата земя. Каменните стени бяха от векове, но все още яки и солидни, без никаква следа от протрит или ронещ се слой в хоросана. Накрая се отказаха от опитите си да избягат и седнаха, потънали в мълчание.
Най-после, след безкрайни часове на чакане, чуха далечен метален звън от стара желязна врата, която се отвори шумно някъде над тях. Чуха се гласове, приглушени и тихи, а после стъпки по камъка, като че ти някой слизаше по изтритите стълби към тъмницата, където бяха затворени. Затворниците се приближиха до вратата на килията и се заслушаха напрегнато. Балинор разпозна гласа на брат си, който се извисяваше над другите и звучеше необичайно несигурен и покрусен. После тежките резета бяха изтеглени. Стържещият метален звук прониза ушите на тримата пленници, които вече бяха привикнали с гробната тишина на затвора си. Бързо се отдръпнаха от масивната врата на килията, когато тя се отвори навътре. Силни струи от светлината на факлите блеснаха в тъмната стая и затворниците прикриха заслепените си очи. Докато се приспособяваха към светлината, в стаята влязоха няколко души и се спряха в отвора на вратата.
По-младият син на болния крал на Калахорн стоеше извисен над останалите фигури. Широкото му лице беше отпуснато, а устните му свити. Само очите му издаваха омразата, която го изгаряше отвътре и в тях имаше нещо налудничаво, почти безумно, докато ги местеше последователно от един пленник на друг, стиснал здраво ръцете си зад гърба. Очевидно беше, че е брат на Балинор. Имаше същия овал на лицето, същата широка уста и изпъкнал нос и същото едро, грубо телосложение. До него стоеше мъж, който дори и братята елфи разпознаха веднага, въпреки че изобщо не го бяха виждали преди. Това беше мистикът Стенмин, тялото му мършаво, леко превито, лицето му изпито, отблъскващо. Облечен беше в червеникави парадни одежди. Очите му бяха странно засенчени и отразяваха едно неприкрито зло у човека, който беше спечелил пълното доверие на новия самопровъзгласил се крал. Ръцете му се движеха нервно по тялото му и от време на време почти механично се вдигаха към лицето, за да погалят малката, издадена напред черна брадичка, която засенчваше ъгловатото му лице. Зад него стояха двама въоръжени войници от охраната с емблемата на сокола. Зад тях, точно зад вратата, имаше още двама от охраната. Всички носеха копия. За момент никой не проговори. Никой дори не се помръдна, докато двете групи се изучаваха взаимно в слабата светлина на факлите в малката килия. После Паланс махна бързо с ръка към отворената врата.