— Ще говоря с брат си насаме. Изведете тези двамата.
Хората от охраната мълчаливо се подчиниха и поведоха бунтуващите се братя извън стаята. Високият принц изчака, докато те излязоха, после погледна въпросително облечения в червено човек, който продължаваше да стои до него.
— Помислих си, че може би ще се нуждаете от мен…? — Изпитото му, пресметливо лице не сваляше поглед от невъзмутимия Балинор.
— Остави ни сами, Стенмин. Ще говоря с брат си насаме.
По гласа му пролича, че още малко и щеше да избухне гневно. Мистикът кимна покорно и бързо излезе заднешком от килията. Тежката врата се затвори със зловещо тихо тракване и остави двамата братя сами в тишината, нарушавана само от пращенето на горящите факли. Балинор не помръдваше. Стоеше и чакаше, а очите му се мъчеха да разгадаят младото лице на брат му, мъчеха се да проникнат до предишната любов и приятелство, която бяха изпитвали един към друг като деца. Но тях ги нямаше, или поне бяха потънали в някакво тъмно кътче в сърцето му. Сега мястото им беше заето от странен, тревожен гняв, който сякаш се надигаше колкото от негодувание срещу положението, толкова и от неприязън към пленения брат. След миг яростта и омразата изчезнаха. Появи се празен и отнесен поглед, който се стори на Балинор и безумен, и фалшив, сякаш Паланс играеше някаква роля, без изобщо да разбира героя си.
— Защо се върна, Балинор? — Въпросът беше зададен бавно, тъжно. — Защо го направи?
Високият човек от границата не отговори. Той просто не можеше да си обясни тази внезапна промяна в настроението. Преди брат му беше готов да го разкъса на парчета, само и само да разбере къде се намира красивата Шърл Рейвънлок, а сега той сякаш беше напълно пропъдил този въпрос от мислите си.
— Няма значение, мисля, че няма значение. — Отговорът дойде преди Балинор да е успял да се съвземе от смайването си от рязката промяна. — Можеше да не се връщаш след… след всичко… след предателството ти. Надявах се, че няма да го направиш, знаеш ли, защото бяхме толкова близки като деца и защото, в крайна сметка, си ми единствен брат. Аз ще бъда крал на Калахорн… В крайна сметка аз би трябвало да съм първородният, нали така…
Започна да шепне. Умът му изведнъж се загуби в някаква неизречена мисъл. Той е полудял, мислеше отчаяно Балинор, и вече не може да се намери път към него!
— Паланс, чуй ме, просто слушай какво ще ти кажа. Нищо не съм направил, нито на теб, нито на Шърл. Бях в Паранор, след като напуснах това място преди седмици и се върнах, само за да предупредя народа ни, че Кралят на черепите е събрал армия с такава невероятна численост, че тя ще помете цялата Южна земя без никаква съпротива, ако не я спрем тук! В името на всички тези хора, моля те, послушай ме…
Пискливият глас на брат му прониза въздуха със заповеднически тон:
— Няма да слушам повече тези глупости за някакво си нашествие! Разузнавачите ми провериха границите на страната и ми докладваха, че никъде няма вражески армии. Освен това, никой враг не би се осмелил да нападне Калахорн — да нападне мен… Нашият народ е в безопасност тук. Какво ме интересуват другите от Южната земя? Да не би да съм им длъжен с нещо? Те винаги са ни оставяли да се бием сами, да пазим границите на тази земя сами. Не им дължа нищо!
Направи крачка към Балинор и замахна заплашително с пръст. Странната омраза отново пламна, а лицето му се изкриви свирепо:
— Ти се обърна срещу мен, брат ти, когато разбра, че аз съм кралят. Опита се да ме отровиш, както отрови баща ми. Искаше и аз да съм болен и безпомощен, както е той сега… умиращ сам, забравен, абсолютно сам. Мислел си, че си намерил съюзник, който може да спечели трона за теб, когато тръгна с този предател Аланон. Ако знаеш само колко много мразя този човек — не, не човек, а зло същество! Той трябва да бъде унищожен! Но ти ще останеш в тази килия, сам и забравен от всички, Балинор, докато умреш — участта, която беше определил за мен!
Внезапно се обърна, прекъсна тирадата си, изсмя се жлъчно и се запъти към затворената врата. Балинор си помисли, че ще я отвори, но в този момент тромавият младеж се спря и се обърна. Бавно се доближи до него, а очите му отново се натъжиха.