— Можеше да не се връщаш в тази земя и тогава нямаше да ти се случи нищо — измърмори той, сякаш беше объркан от този факт. — Стенмин каза, че ще се върнеш, въпреки че го уверявах, че няма да го направиш. Той отново се оказа прав. Защо се върна?
Балинор мислеше бързо. Трябваше веднага да задържи вниманието на брат си, за да разбере какво се е случило с баща му и приятелите му.
— Аз… аз разбрах, че съм сбъркал, че не съм бил прав — отговори бавно той. — Върнах се у дома, за да видя баща ни, и тебе, Паланс.
— Татко. — Думата излезе от устата му като някакво непознато име. Принцът се приближи с още една крачка. — Ние не сме в състояние да му помогнем, той вече лежи като мъртвец в онази стая в южното крило. Стенмин се грижи за него, и аз, но нищо не може да се направи. Той като че ли не иска да живее…
— Но какво му е? — издаде Балинор нетърпението си и се запъти към другия заплашително.
— Не се приближавай, Балинор. — Паланс отстъпи бързо, извади дълга кама и я насочи напред, за да се защити. Балинор се поколеба за миг. Лесно можеше да вземе камата и да задържи принца като заложник, докато бъде освободен. Но нещо го възпря, нещо дълбоко в него го предупреди, че не трябва да прави това. Спря се бързо, вдигна ръцете и отстъпи към стената.
— Не забравяй, че си мой пленник. — Паланс поклати доволно глава, а гласът му потрепера. — Ти отрови краля и се опита да отровиш и мен. Бих могъл да те осъдя на смърт. Стенмин ме посъветва веднага да те ликвидирам, но аз не съм страхливец като него. И аз бях командващ в Граничния легион, преди… Но тях вече ги няма — разпуснати и по домовете при семействата си. Моето царуване ще бъде време на мир. Ти не разбираш това, Балинор, нали?
Човекът от границата поклати отрицателно глава и отчаяно се мъчеше да задържи вниманието на брат си още няколко минути. Очевидно Паланс беше полудял, независимо дали лудостта му се дължеше на някакво вродено мозъчно увреждане или на напрежението, каквото и да е било то, след като Балинор беше напуснал. Тирзис с Аланон. Невъзможно беше да се определи причината. Но във всеки случай този човек вече не беше брат му, с който Балинор беше израсъл и когото беше обичал така, както не беше обичал никой друг. Той беше за него един непознат, който живееше във физическата обвивка на тялото на брат му — непознат, обладан от идея фикс да бъде крал на Калахорн. Зад всичко това стоеше Стенмин. Балинор беше повече от сигурен. По някакъв начин мистикът беше изкривил съзнанието на побъркалия се Паланс в удобна за собствените му цели посока, внушил му беше да стане крал. Брат му винаги е искал да управлява Калахорн. Стенмин е бил до него през цялото време. Напътствал го е и го е съветвал като близък приятел, тровел е съзнанието му, настройвал го е срещу брат му. Но Паланс имаше силна воля и беше независим, разумен и здрав човек, който не можеше да бъде лесно сломен. Въпреки това той се беше променил. Хендъл не беше прав за Паланс, но явно и Балинор не е бил прав, И двамата не бяха успели да предвидят това, а сега вече беше прекалено късно.
— Шърл, какво искаш да знаеш за Шърл? — Запита го бързо високият човек от границата. Яростта отново изчезна от изпускащите гневни стрели очи на брат му и върху устните му бавно пропълзя усмивка. За миг напрегнатото му лице се отпусна.
— Тя е толкова красива… толкова красива. — Въздъхна глуповато и камата се свлече бавно на пода на килията, когато принцът разтвори ръцете си, за да подчертае силата на чувствата си. — Ти ми я отне, Балинор. Ти се опита да я държиш надалеч от мен. Но сега тя е в безопасност. Тя беше спасена от един човек от Южната земя, принц като мен. Но, сега аз съм крал на Тирзис, а той е само принц. На някакво си малко кралство. Аз самият никога не бях чувал за него. Той и аз ще бъдем добри приятели, Балинор, така, както ние двамата с теб бяхме на времето. Но Стенмин… казва, че не трябва да се доверявам на никого. Дори трябваше да затворя Месалин и Актън. Те дойдоха при мен, когато воините от Граничния легион си отидоха по домовете, и се опитаха да ме убедят да… ами, май да се откажа от плановете си за мир. Те не разбираха… защо…
Изведнъж млъкна и погледът му попадна на забравената за миг кама. Вдигна я бързо, постави я обратно в ножницата, погледна крадешком брат си. Ужасно много приличаше на дете, което току-що ловко беше успяло да си спести смъмряне. У Балинор вече не остана и капка съмнение, че брат му е абсолютно неспособен да взема разумни решения. Отново го завладя предишното предчувствие, че е щял да направи сериозна грешка, ако беше изтръгнал камата от брат си и го беше задържал в плен. Сега знаеше защо се беше появило това вътрешно чувство на предупреждение, Стенмин много добре разбираше състоянието на Паланс и нарочно беше оставил двамата братя сами в килията. Ако Балинор се беше опитал да обезоръжи брат си, злият мистик щеше да може да осъществи очевидната си цел с един смел удар — да убие и двамата братя. Никой нямаше да го разпитва, след като каже, че Паланс е намерил случайно смъртта си, докато брат му се опитвал да избяга от затвора? А при двама мъртви братя и баща, неспособен да управлява, мистикът можеше да завземе управлението на Калахорн и сам можеше да решава съдбата на Южната земя.