— Паланс, чуй ме, умолявам те. — Молеше го тихо Балинор. — Толкова близки бяхме навремето. Бяхме повече от кръвни братя. Бяхме приятели, другари. Доверявахме се един на друг, обичахме се и винаги решавахме проблемите си благодарение на това, че се разбирахме взаимно. Не е възможно да си забравил всичко това. Чуй ме! Дори един крал трябва да се опитва да проявява разбиране към народа си, даже ако хората не са съгласни с начина, по който се решават нещата. И ти си на същото мнение, нали?
Паланс поклати замислено глава. Погледът му беше празен и отнесен, сякаш се опитваше да се пребори с мъглата, която му пречеше да мисли. За момент пролича някакво просветление, а Балинор беше твърдо решен да проникне до паметта, която беше заключена някъде дълбоко вътре.
— Стенмин те използва. Той е зъл човек. — Брат му изведнъж трепна, отстъпи крачка назад, сякаш не искаше да чува нищо повече. — Трябва да разбереш, Паланс. Не съм ти враг, не съм и враг на страната. Не съм отровил баща ни. Изобщо не съм наранявал Шърл. Само исках да помогна…
Той беше прекъснат от шумното отваряне на вратата на килията и острото поскърцване, след което се появи ъгловатото лице на лукавия Стенмин. Той се поклони хрисимо, влезе в килията, а злите му очи се приковаха върху Балинор.
— Стори ми се, че някой вика, кралю мой! — усмихна се бързо той. — Толкова дълго бяхте тук сам. Помислих си да не би нещо да ви се е случило…
За миг Паланс втренчи в него неразбиращ поглед, после поклати отрицателно глава и тръгна да излиза. В този момент Балинор се почуди дали да не скочи върху злия мистик и да го убие преди охраната да се намеси. Но се поколеба. Не беше сигурен, че това може да спаси брат му или да му помогне. И така възможността беше пропусната. Охраната влезе в килията, водейки със себе си двамата братя елфи, които, след като се огледаха подозрително, отидоха при приятеля си на другия край на малката килия. Изведнъж Балинор си спомни нещо, което Паланс му беше казал, когато, говореше за Шърл. Споменал беше за принц от малко кралство в Южната земя. Принц, който бил спасил девойката. Мениън Лий! Но как се беше озовал в Калахорн…? Охраната се канеше да си тръгва, а заедно с нея и безмълвният Паланс и злият му спътник, когато мършавата фигура се обърна и погледна още веднъж тримата пленника. На стиснатите му устни се появи бегла усмивка и кимна с леко наклонена на една страна глава.
— В случай, че кралят ми е пропуснал да го спомене… — Думите прозвучаха с тиха, изпепеляваща омраза. — Охраната на Външната стена те е видяла да разговаряш с капитан Шийлън, който преди беше в Граничния легион. Той се опитал да говори с други за твоите… предчувствия, когато бил заловен и затворен. Не мисля, че ще има някаква възможност да ни създава още неприятности. Въпросът засега е приключен, а след време и ти ще бъдеш забравен.
Сърцето на Балинор замря, когато чу последната новина. Ако Шийлън беше заловен и затворен преди да е успял да се свърже с Гинисън и Фандуик, тогава нямаше да има кой да събере Граничния легион. Спътниците му нямаше да научат, че е затворен след пристигането му в Тирзис, а дори и да подозираха това, нямаше да могат да разберат къде се намира.
Почти никой не знаеше за тези подземия на двореца, пък и входът им беше добре прикрит. Тримата отчаяни пленника гледаха, потънали в дълбоко мълчание, как охраната им постави малък поднос с хляб и кана с вода пред вратата, а после изчезна в коридора като отнесе всички факли, с изключение на една. Усмихващият се зловещо Стенмин държеше тази последна светлинка, докато чакаше приведената фигура на Паланс да последва едрите мъже от охраната. Но Паланс се спря неуверено. Не можеше, да откъсне очи от гордото, решително лице на брат си. Слабата светлина на факлата осветяваше широкото му лице с червеникави отблясъци, а дългият му дълбок белег се тъмнееше зловещо в полусенките на мрака. За известно време братята се гледаха безмълвна После Паланс тръгна бавно с отмерени крачки към Балинор, като се отърси от ръката на Стенмин, който се опитваше да го задържи. Спря само на няколко крачки от брат си, а широко отворените му търсещи очи не се откъсваха от изсеченото като от гранит лице. Той сякаш се мъчеше да попие непоколебимостта, която се излъчваше от него. Повдигна колебливо едната си ръка, спря се за миг, после стисна здраво рамото на Балинор и впи силно пръсти в него.