След унищожителните войни в продължение на много години джуджетата бяха живели по този начин, за да оцелеят и бяха излезли полуслепи в един почти забравен свят на светлина. Този ужасен спомен се беше загнездил в паметта на много поколения джуджета и беше насадил у тях един инстинктивен страх от неосветените затворени пространства, от който те никога нямаше да се освободят напълно. Сега Хендъл изпита този страх, също толкова натрапчив и омразен, както лепкавият студ на дълбините на земята, в която тази древна гробница беше изкопана.
Като потисна надигащата се вълна на ужас, непоколебимият боец проучи първите няколко врати. Резетата продължаваха да си стоят на място, а металът беше покрит с пластове от прах и непокътнати паяжини. Докато минаваше бавно край редицата от зловещи железни врати забеляза, че нито една от тях не беше отваряна от много години. Вече беше забравил броя на вратите, които беше преброил, а мрачният коридор сякаш продължаваше безкрайно в тъмнината. Прииска му се да извика, но викът му можеше да се върне обратно през отворения вход и да стигне до стаите горе. Погледна неспокойно зад себе си и установи, че вече не вижда нито входа, нито стълбите. Заскърца със зъби и заруга тихо, за да си вдъхне увереност, която вече започваше да го напуска. После продължи напред, като внимателно се взираше във всяка врата, покрай която минаваше и търсеше следи. Изведнъж, за най-голяма негова изненада, чу неясен шепот на човешки гласове в дълбоката тишина.
Замръзна неподвижно на мястото си като статуя и се вслуша напрегнато, притеснен, че слухът му може би го лъже. Но гласовете отново се чуха. Бяха слаби, но нямаше никакво съмнение, това бяха гласове на хора. Бързо тръгна напред, мъчейки се да следва звука. Но гласовете както внезапно се бяха появили, така внезапно и изчезнаха. Хендъл отчаяно огледа вратите от двете страни. Едната беше затворена и ръждясала, но на другата имаше пресни драскотини по метала, а прахът и паяжините липсваха. Резето беше смазано, явно беше използвано скоро! Джуджето бързо го бутна, изтегли го и отвори масивната врата. После протегна факлата пред себе си и светлината падна рязко върху три смаяни, полузаслепени фигури, които се надигнаха олюлявайки се, за да видят кой е новият неканен гост.
След като се разпознаха нададоха радостни викове и се хвърлиха един към друг с протегнати ръце. Четиримата приятели отново бяха заедно. Грубият образ на Балинор, който се извисяваше над изпитите лица на двамата братя елфи, изглеждаше спокоен и уверен. Само сините му очи издаваха огромното облекчение, което изпитваше човекът от границата. Достойният за възхищение Хендъл отново беше спасил живота им. Но сега не беше време за приказки и за сантименталности, затова джуджето бързо им направи знак да тръгнат към тъмния коридор и оттам към стълбището, което водеше навън от тази тъмница Ако ранното утро ги свареше все още мотаещи се из двореца, почти сигурно беше, че щяха да бъдат разкрити и отново пленени. Трябваше незабавно да избягат в града. С бързи стъпки се запътиха по коридора, с протегната пред тях гаснеща факла.
После се чу стържещ звук от триене на камък върху камък и тъп звук от удар, сякаш беше затворена гробница. Ужасен, Хендъл се спусна напред, стигна до влажните каменни стъпала и се закова на място. Отгоре огромната каменна плоча беше върната на мястото й, резетата пусната и изходът към свободата препречен. Джуджето стоеше безпомощно до тримата си приятели и клатеше глава Не можеше да повярва на очите си. Опитът му да ги спаси се беше провалил. Сега и той се беше превърнал в пленник. Факлата в загрубялата му ръка беше почти догоряла. Скоро щяха да останат в непрогледната тъмнина и отново щяха да започнат да чакат.
ГЛАВА 26
Боклуци, абсолютни боклуци! — изръмжа разстроен Панамон Крийл и отново ритна купчината безполезен метал и дрънкулки, която лежеше в краката му. — Как можах да съм такъв глупак! Трябваше веднага да се досетя!