Ший вървеше мълчаливо към северния край на откритото пространство, втренчил поглед в бледите следи, оставени от бягащия на север лукав Орл Фейн. Толкова наблизо е бил. Държал е безценния меч в ръцете си. Как можа да го загуби само защото не успя да съзре истината. Направо непростимо. Огромният Келцът стоеше мълчаливо до него, наведен ниско над влажната покрита с листа земя. Непроницаемото му лице беше почти до неговото, а необикновено благите очи разглеждаха внимателно земята и търсеха. Ший се обърна спокойно към беснеещия Панамон.
— Не си виновен ти. Въз основа на какво можеше да се досетиш — измърмори унило той. — Грешката е моя. Просто трябваше да се вслушам в бълнуванията му малко по-внимателно и… Както и да е. Много добре знаех какво трябваше да търся, но забравих да си държа очите и ушите отворени, когато му беше времето.
Панамон поклати глава и сви рамене, поглади грижливо подрязаните си мустаци с върха на шипа на липсващата си ръка. Подритна леко разхвърляните предмети, подвикна на Келцът и без повече коментари двамата бързо започнаха да събират багажа, като вързаха с ремъци предметите и оръжията, които бяха извадили за през нощта. Ший ги наблюдаваше и не можеше да си прости, че беше пропуснал възможността да се сдобие с меча. Панамон му подвикна сърдито да вземе да им помогне и той безропотно се подчини. Не можеше да преглътне неизбежните последици от допуснатата грешка. Панамон Крийл явно беше на границата на това, което можеше да понесе. Мотаеше се в опасните покрайнини на Паранор с някакъв си лекомислен и невероятно тъп младеж от Вейл, който търсеше някакви си хора — а те, като едното нищо, можеха да се окажат врагове, и някакъв си меч, само той си знаеше какъв, но когато този меч попадна в ръцете му, той не успя да го познае. Облеченият в аленочервено крадец и спътникът му гигант веднъж вече насмалко не бяха загубили живота си заради този загадъчен меч, а това безспорно беше повече от достатъчно, Сега човекът от Вейл нямаше друг избор, освен да се помъчи да намери приятелите си. Но когато ги откриеше, той трябваше да се изправи пред Аланон и да му разкаже как се беше провалил — всъщност провалил беше всички тях. Потръпна при мисълта за срещата си с мрачния друид, за чувството, което щеше да изпита, когато безпощадните му очи щяха да проникнат в най-внимателно скритите му мисли, за да разбере цялата истина Никак нямаше да е приятно.
Изведнъж си спомни странното предсказание от Шейлската долина в онова мрачно, мъгливо утро преди няколко седмици. Тогава духът на самия Бремен пророкува опасността в зловещите Драконови зъби. Той предрече, че един от тях няма да види Паранор, че един от тях няма да стигне от другата страна на планината, но въпреки това ще бъде първият, който ще държи в ръцете си Меча на Шанара. Всичко вече беше предсказано, но Ший го беше забравил поради напрежението и възбудата на последните няколко дни. Умореният човек от Вейл затвори очи и за малко забрави света около себе си. Зачуди се как е възможно той да бъде част от тази невероятна загадка, която беше в центъра на една война със света на духовете. Почувства се толкова малък безпомощен. Помисли си, че най-лесният избор, който можеше да направи в момента, е да зарови глава в ръце и да се моли по-бързо да умре. Толкова много зависеше от него, ако можеше да се вярва на Аланон, а още от самото начало той се оказа абсолютно негоден. Не беше способен да направи каквото и да било сам и това, че беше стигнал чак до тук, се дължеше само на силата на останалите. Всички те бяха пожертвали толкова много заради него, само и само да стигне до магическия Меч. И когато той го беше държал в ръцете си. — Реших. Тръгваме след него.
Дълбокият глас на Панамон Крийл разцепи тишината на малката полянка като внезапно забиване на желязно острие в сухо дърво. Ший се вторачи изумен в широкото му сериозно лице. — Искаш да кажеш… в Северната земя?
Крадецът го стрелна с един от онези гневни погледи, които покриваха младежа от Вейл с такова презрение, сякаш беше идиот, неспособен да разбере нормално мислещите хора.
— Той ме изигра. Сега по-скоро бих прерязал собственото си гърло, отколкото да оставя малкия плъх да ми се измъкне. Но този път, когато го пипна, ще го дам за храна на червеите.
Красивото му лице беше безизразно, но в заплашителния му тон имаше неприкрита омраза, от която кръвта се смразяваше. Това беше другата страна на Панамон — хладнокръвен професионалист, който безпощадно беше унищожил цял един лагер на гномите, а после беше влязъл в бой с нямащата равна на себе си сила на Носителя на черепи. Не го правеше заради Ший, нито за да се сдобие с Меча на Шанара. Правеше го само заради наранената му гордост и желанието да отмъсти на нещастника, който беше дръзнал да я накърни. Ший хвърли поглед на Келцът, но огромният скален трол с нищо не показваше дали е съгласен или не. Нито един мускул не помръдваше върху подобното му на кора лице, а хлътналите дълбоко очи бяха безизразни. Панамон се изсмя язвително и бързо се приближи с няколко крачки до нерешителния човек от Вейл.