Изумени, и тримата спряха едновременно и впериха невярващи очи в гледката, която се разкриваше точно на север — огромна, плътна стена от мрак, която се издигаше към небето и накрая чезнеше в безкрая на пространството. Тя се беше разпростираше по дължината на целия хоризонт и обгръщаше цялата Северна земя. Сякаш Кралят на черепите беше метнал върху древната земя черен покров, който се стелеше върху света на духовете. Това не беше тъмнината на заоблачена нощ. Това беше една плътна мъгла, която се носеше и наслагваше във все по наситени сиви сенки, с посока към центъра на Кралството на черепите. Най-ужасяващата гледка, която Ший беше виждал. Първоначалният му страх се засили още повече, когато внезапно и необяснимо защо изпита увереност, че таза огромна стена пълзи бавно на юг и постепенно ще покрие целия свят. Това означаваше, че Господарят на магиите беше на път…
— Какво, по дяволите, е това…? — възкликна Панамон и млъкна стъписан.
Ший поклати глава, без да му отговори. Въпросът нямаше отговор. Това беше неща което простосмъртните не можеха да проумеят. Тримата гледаха известно време масивната стена и като че ли чакаха ла се случи още веща Накрая Келцът се наведе и внимателно разгледа затревената земя пред тях, като изминаваше по няколко ярда наведнъж и накрая се отдалечи доста — После стана и посочи право към центъра на зловещата тъмна мъглявина. Панамон се стресна, кръвта му се смръзна.
— Гномът бяга направо към това нещо — измърмори гневно той. — Ако не го заловим преди да е стигнал до него, тъмнината ще прикрие напълно следите му. Няма да можем да го открием.
На няколко мили пред тях, в сивите краища на черната стека, малката, приведена фигура на Орл Фейн за миг се поколеба. Той беше изтощен от бягството, а зеленикавите му очи се заковаха ужасено и неразбиращо в носещата се мъглявина. След като избяга в ранните часове на утрото, гномът тича на север, докато силите го напуснаха. После продължи напред олюлявайки се в тръс и непрестанно хвърляше погледи назад. Сигурен беше, че преследвачите му няма да се откажат от гонитбата. Вече няколко седмици живееше благодарение на инстинкта и късмета си, като плячкосваше мъртвите и избягваше живите. Мозъкът му беше престанал да функционира нормална Не можеше да се насили да мисли за нещо друго, освен за оцеляването си, вроден инстинкт да живее още ден сред тези, които не го искаха, които не биха го приели като един от своите. Дори и собствените му хора му бяха обърнали гръб, бяха го презрели като същество, по-нисшо от насекомите, които пъплят по земята. Местността наоколо беше свирепа — земя, в която сам човек не можеше да оцелее за дълго. А той беше сам, и умът му, който преди можеше да разсъждава, постепенно се обърна навътре в себе си, затвори всички запечатани в него страхове. Накрая лудостта започна да взема връх, а всякакъв разум започна да изчезва.
Но неизбежната смърт не дойде, защото съдбата се намеся с извратеното си чувство за хумор и прояви благосклонност към отритнатия. Дари го с последна искрица фалшива надежда и пъхна в ръцете му средството, с което той уж можеше отново да спечели непостижимата топлина на човешкото общуване. Докато продължаваше да преравя мъртвите, докато продължаваше да води една загубена битка за оцеляване, отчаяният гном научи за легендарния Меч на Шанара. Ужасната тайна се беше изтръгнала с последните дихания от вдървените устни на един умиращ на равнините Стрелехайм воин, чиито не виждащи очи угаснаха, когато последната нишка на живота се скъса. После Мечът беше в ръцете му — ключът към властта над простосмъртните в ръцете на Орл Фейн!
Но лудостта витаеше, страховете и съмненията не даваха покой на отслабващия му разум, докато той се терзаеше какво да предприеме. Заради тази фатална нерешителност гномът беше заловен, а тъй желаният Меч загубен — спасителният пояс, който щеше да го върне при своите. Разумът отстъпи пред отчаянието и бълнуването, докато накрая и без това маниакалният мозък не издържа и рухна. В него остана място за една единствена мисъл, която го човъркаше, преследваше, изпепеляваше — Мечът трябваше да бъде негов, иначе той щеше да умре. Неразумно се беше хвалил пред онези, които го бяха пленили и които изобщо не подозираха, че Мечът е у него, че само той знае къде може да бъде намерен. Така той неволно се издаде и се лиши от последната възможност да го задържи при себе си. Но непознатите не се досетиха. Те прекалено бързо го бяха отписали като напълно откачен. После дойде спасението, връщането на Меча и бягството на север.