— Това, което правим, е истинска лудост — измърмори облеченият в алено-червено крадец, минавайки за кой ли път край Ший. — Усещам смърт в самия въздух на тази стена…
Внезапно млъкна, най-после спря и зачака Ший да каже нещо.
— Трябва да продължим — каза бързо Ший невъзмутимо.
Панамон обърна бавно глава към огромния си приятел, но скалният трол не помръдна. Другият почака малко, явно обезпокоен, че откакто бяха тръгнали в Северната земя, Келцът не изразяваше мнението си. Преди, когато бяха само двамата, гигантът винаги се беше съгласявал, когато Панамон очакваше да го подкрепи. Напоследък обаче тролът беше станал съвсем необщителен.
Накрая авантюристът кимна одобрително и тримата се гмурнаха решително в сивкавата мъгла. Равнините бяха гладки и голи и известно време те се придвижваха без никакви затруднения. После, когато мъглата постепенно се сгъсти около тях, видимостта силно намаля и накрая започнаха да се виждат един друг като неясни сенки. Панамон ги спря, извади дълго въже от торбата си и предложи да се завържат един за друг, за да не се загубят. След като направиха това, продължиха напред. Не се чуваше никакъв шум, освен тихото поскърцване от време на време на ботушите им върху коравата земя. Мъглата не беше влажна, но въпреки това лепнеше върху кожата им по много неприятен начин и напомняше на Ший за отвратителния зловонен въздух на Блатото на мъглите. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по бързо се движеше тя, въпреки че не усещаха никакъв вятър, който да й дава тласък. Накрая ги обгърна от всички страни и те бяха заобиколени от пълен мрак.
Вървели бяха може би часове наред, но бяха загубили чувството си за време в тази безмълвна черна мъгла, която обграждаше крехките им тленни същества от всички страни. Само въжето не им позволяваше да потънат в самотата на смъртта, с която беше просмукана мъглата. То ги свързваше не толкова един с друг, колкото със света на слънчевата светлина и с гледката, която бяха оставили зад себе си. Мястото, в което се бяха осмелили да влязат, беше предверие на ада, един свят на полуживот, където сетивата бяха притъпени, а страховете освободени в полета на въображението. Човек можеше да усети присъствието на смъртта, която раздробяваше тъмнината — докосване тук, докосване там, лек допир до простосмъртен, който някой ден щеше да си прибере. В тази необикновена тъмнина въображаемото ставаше почти реално, защото всички ограничения на човешките сетива изчезваха, а виденията на интимните помисли, на подсъзнателното, бяха бързо изтласквани наред.
В началото им беше почти приятно да се отдадат на това удоволствие на подсъзнателното, после започнаха да изпитват чувство, което беше нито приятно, нито неприятно, просто някакво безразличие. То се задържа дълго време. Приласкаваше разума им към апатия и някаква неопределена досада. Телата и мозъците им изпаднаха в ленива дрямка. Времето съвсем изчезна, а светът на мъглата продължи навеки.
Някъде от най-тъмните дълбини на живота бавно се появи усещането за пареща болка, която проряза остро безчувственото тяло на Ший. С внезапно усилие мозъкът му се изтръгна от отпуснатостта, която обгръщаше мислите му, а притъпеното усещане се изостри в гърдите му. Все още отпуснат, със ужасно отмаляло тяло, той опипа уморено куртката си и ръката му се спря на източника на раздразнението — малка кожена торбичка. Когато стисна здраво безценните камъни на елфите, мозъкът му се размърда живо и отново се пробуди.
С ужас видя, че е проснат на земята. Спрял беше да върви, и дори не си спомняше накъде е вървял. Яростно разклати въжето около кръста си и започна да го тегли неистово. В един момент от другия край чу тих стон. С неимоверни усилия Ший отново се надигна на крака и осъзна какво се беше случило. Ужасният затворен свят на вечен сън едва не ги беше направил свои жертви. Той ги беше придумвал, приласкавал и приспивал, притъпявал сетивата им, докато накрая те се бяха предали и понесли все по-близо и по-близо до покоя на смъртта. Спасила ги беше само силата на камъните на елфите.
Ший се чувстваше невероятно отпаднал, но събра малкото сили, които му бяха останали, раздруса въжето и го задърпа отчаяно. Накрая успя да изтегли Келцът и Панамон Крийл обратно в света на живите. През цялото време беше викал като луд. После се доближи бавно до тях и зарита отпуснатите им тела Най-после болката ги върна в съзнание. Доста време мина, докато се съвземат достатъчно, за да осъзнаят какво се беше случило. Постепенно пламъкът на живота отново разпалваше волята им да оцелеят и накрая и двамата станаха. Вкопчиха се един в друг с отмалели от съня крака, здраво преплетени, а съзнанието им се бореше да остане будно. После тръгнаха залитайки слепешката в непрогледния мрак. Местеха първо единия, после другия си крак и всяка стъпка беше невероятно усилие — и на съзнанието, и на тялото. Ший вървеше най-отпред. Не беше сигурен в посоката, но се осланяше на пробудения от могъщите камъни на елфите инстинкт да го води.