— Няма смисъл! Трябва да намерим подслон, преди бурята да ни е довършила!
— Не можем да се отказваме точно сега! — извика Ший гневно, а думите му бяха заглушели от внезапен трясък на гръмотевица.
— Не се дръж като глупак! — Високият крадец с мъка се добра до него, застана на едното си коляно и започна да се взира през беснеещия вятър, прикрил очите си с ръце от боцкащата заслепяваща го пръст. Вдясно забеляза голям хълм, осеян с купчини от издадени камъни, където можеха да се подслонят от силата на вятъра. Изоставил всякакви опити да продължи на север, той направи знак на двамата и се обърна към камъните. Започнаха да падат големи капки дъжд, които се забиваха като ледени иглички по кожата на изпотените мъже. Трясъкът на гръмотевиците стана оглушителен. Ший продължи да се взира в тъмнината на север и хич не му се искаше да приеме решението на Панамон да се откажат от преследването, след като знаеше, че са толкова близо до целта. Почти бяха стигнали до купчините от камъни, когато Ший забеляза, че нещо се движи. Ослепителен блясък на светкавица освети контурите на малка фигура близо до билото на висок хълм далеч напред. Тя се мъчеше да се изкачи на върха и се бореше с шибащия я в лицето вятър. Малкият човек от Вейл изкрещя като луд, сграбчи ръката на Панамон и посочи към далечния хълм, който едва се виждаше. За секунда тримата замръзнаха на място и се взряха в тъмнината, а бурята връхлетя върху им със заслепяващ пороен дъжд и за секунди ги намокри до кости. После отново проблесна мълния. Тя освети далечния хълм и дребната фигура, която продължаваше да забива нокти в земята и да се катери близо до билото. Отново всичко потъна в мрак, а дъждът продължи да се изсипва като из ведро.
— Това е той! Това е той! — разкрещя се Ший бясно, разпознал фигурата. — Тръгвам след него!
Без да чака другите двама, възбуденият младеж от Вейл се хвърли към мокрия насип, твърдо решен да не загуби Меча.
— Ший, не Ший! — напразно викаше Панамон след него. — Келцът, спри го!
Като се спусна бързо надолу по хълма огромният трол настигна с няколко крачки малкия човек от Вейл, грабна го без никакво усилие с огромната си ръка и го бърна при чакащия Панамон. Ший викаше и размахваше безпомощно крака, но беше абсолютно невъзможно да се изтръгне от яката хватка на трола. Бурята вече беше в разгара си, дъждът отнасяше незащитената земя на големи парчета пръст и камъни, и ги свличаше в деретата, където образуваше малки бурни поточета. Панамон ги заведе при камъните, без да обръща внимание на заплахите и молбите на Ший, като търсеше подслон на източния склон на хълма, на завет от вятъра и дъжда. След малко избра място, което беше защитено от трите страни от огромни купчини камъни. Те поне щяха да ги предпазят от силната буря, ако не от дъжда и студа. Закатериха се с мъка, бореха се с последни сили срещу невероятно буйните пориви на вятъра и най-после се добраха до малък подслон, където се отпуснаха изнемогнали. Панамон направи знак на Келцът да пусне Ший. Вбесеният човек от Вейл се изправи пред високия авантюрист, а дъждът се стичаше в очите и ушите му на струйки. — Ти луд ли си? — надвика той оглушителния писък на вятъра и дълбокия непрестанен грохот на бурята. — Можех да го настигна! Можех да го хвана…
— Ший, чуй ме! — прекъсна го бързо Панамон, взря се в гъстата мъгла и срещна разгневения му поглед. За момент гласовете им потънаха в тътена на бурята в Северната страна, а Ший все още се колебаеше. — Той беше прекалено далеч, за да можем да го настигнем в тази ужасна буря. Всички щяхме да бъдем отнесени или наранени по разкаляните склонове. В такава буря, по тези склонове е опасно да се изминат дори десет фута, камо ли няколко мили. Успокой се и престани да се инатиш. Ще приберем останките от гнома след като премине бурята.
За секунда Ший си помисли, че трябва да поспори по въпроса, но се въздържа. Гневът му се уталожи, след като разсъди разумно и си даде сметка, че Панамон е прав.
Бурята беснееше върху изпруженото голо тяло на земята, смъкваше кожата на лицето й и видоизменяше вкочанените й черти, бавно отмиваше хълмовете към подгизналите дерета, опъваше древните равнини Стрелехайм и ги размиваше далеч на изток, навътре в Източната земя. Приютен сред студените масивни камъни. Ший наблюдаваше пороя, който непрестанно се изливаше край тях и отминаваше в стремителни потопило безжизнена, обречена на гибел земя. Сякаш нямаше никакво друго живо същество освен тях тримата. Ако бурята продължеше прекалено дълго, те може би щяха да бъдат отнесени от нея и животът щеше да започне отново, мислеше си той неутешимо.