Дъждът не се изсипваше право върху тях в малкото им убежище, ио те не можеха да избегнат смразяващата влага на прогизналите си дрехи и продължаваха да се чувстват ужасно зле. В началото седяха мълчаливо и чакаха бурята да отшуми, за да подновят преследването на Орл Фейн. Но като се убедиха, че дъждът и вятърът ще продължат цял ден, решиха да похапнат, не толкова защото изпитваха глад, а по-скоро по задължение. После се опитаха да поспят, доколкото могат, в тясното пространство. Панамон извади от торбата си две завити в непромокаема обвивка одеала и подаде едното на Ший. Той му поблагодари и понечи да го предложи на Келцът. Но огромният трол, който рядко изглеждаше разтревожен от нещо, вече беше заспал. Панамон и Ший се увиха в топлите одеялата, сгушиха се един до друг до едната страна на подслона и се загледаха мълчаливо в дъжда.
Започнаха да си говорят за спокойни времена и далечни места, за минали неща, които им се прииска да споделят в този час на безнадеждност и самотност. Както обикновено, Панамон поддържаше разговора, но сега разказите му за пътешествията се различаваха от предишните. Липсваше елементът на невероятност, на неправдоподобност и безумие, и за пръв път Ший разбра, че крещящо облеченият крадец говори за истинския Панамон Крийл. Разговаряха отпуснати, почти безгрижни, почти като стари приятели, които не се бяха виждали от години.
Панамон разказваше за детството си и за тежките години, които беше изживял, докато навлезе в зрелостта си. Не се извиняваше, не изразяваше съжаление, а просто разказваше отдавна отминалите години, които витаеха в спомените му. Малкият човек от Вейл разказа за детството си с брат си Флик, припомняйки си бурните им възбуждащи експедиции в горите на Дълн. Усмихваше се, когато говореше за непредсказуемия Мениън Лий, който по някакъв начин му приличаше на Панамон Крийл на млади години. Докато си приказваха, времето течеше, а те бяха забравили за дъжда и за пръв път след запознанството си, се сближаваха малко по малко. Минаха часове в разговори и Ший започна да вижда събеседника си в съвсем друга светлина. А може би сега и крадецът разбираше по-добре човека от Вейл.
Накрая, когато нощта обгърна цялата земя, а поройният дъжд изчезна и останаха само шумът на вятъра, калните локви и вадите, те насочиха разтвора си към спящия Келцът. Тихичко разменяха мнения за произхода на огромния скален трол и се мъчеха да разберат какво го беше довело при тях, какво го беше накарало да предприеме това самоубийствено пътешествие в Северната страна. Знаеха, че това беше домът му и може би той смяташе да се върне в отдалечените планини Чарнал. И все пак, дали не беше прогонен оттам, ако не от неговите хора, то от нещо също толкова могъщо и властно? Носителят на черепи го беше разпознал, но как? Дори и Панамон призна, че Келцът е нещо повече от обикновен крадец и авантюрист. Държеше се с огромно достойнство и беше много смел, в мълчаливата му непоколебимост имаше дълбока интелигентност и нещо в миналото му, някаква ужасна тайна, която той предпочиташе да не споделя с никого. Случило му се беше нещо, за което не трябваше да говори. И двамата мъже усещаха, че то има нещо общо с Господаря на магиите, макар и по някакъв косвен начин. В очите на Носителя на черепи се появи страх, когато разпозна едрия трол. Двамата си поприказваха още малко и призори им се приспа Загърнаха се в одеялата, за да се предпазят от студа и дъжда, и заспаха.
ГЛАВА 27
Ей, ти там! Я почакай! Рязката заповед дойде от тъмнината зад Флик и промуши като острие и без това почти напусналата го смелост. Уплашен до смърт, той се обърна бавно. До такава степен беше загубил самообладание, че дори не направи опит да избяга. Ето че накрая го бяха открили! Нямаше никакъв смисъл да вади късия си нож, който стискаше здраво под ловното си наметало. Въпреки това безчувствените му пръсти останаха вкопчени в него, докато очите му следяха тъмната фигура на приближаващия се враг. Почти не разбираше езика на гномите, но самият тон беше достатъчен, за да разбере кратката заповед. Скован видя една дребна ругаеща фигура да се показва между палатките.
— Я не стой там като истукан — кресна му ядосано гласът, докато закръглената фигура се приближаваше към него. — Подавай ръка за помощ, когато трябва!
Изумен, човекът от Вейл се вгледа по-отблизо в квадратната фигура. Дебелата ръка беше отрупана с подноси и паници, които при всяка несигурна крачка на късите крака насмалко не се разхвърчаваха по земята. Почти без да мисли, Флик се спусна да помогне и взе подредените най-отгоре подноси. Блъсна го приятен мирис на току-що сготвено месо със зеленчуци, който се носеше от топлите паници.