Последните подноси бяха взети и поставени на масата, след което матурените седнаха уморено и започнаха да ядат. Малкият гном, който беше довел Флик в щаба, тръгна да излиза, но неспокойният човек от Вейл остана още малко, за да изучи фигурата в задната част на палатката.
Не беше Ший. Пленникът беше елф, около тридесет и пет годишен, с волеви интелигентни черти. От това разстояние не можеше да се види повече. Но Флик беше сигурен, че това е Ивънтайн, младият крал на елфите, от когото, както им беше казал Аланон, можеше да зависи победата или разгрома на Южната земя, най-мощната армия на трите земи се намираше в Западната земя, великото уединено кралство на елфския народ. Ако не успееха да открият Меча на Шанара, тогава само този човек щеше да притежава силата, която би могла да спре страховитата мощ на Господаря на магиите. А сега той беше пленник, чийто живот можеше да угасне с една кратка заповед.
Флик усети ръка на рамото си и ужасно се стресна от неочакваното докосване.
— Хайде, трябва да тръгваме — придумваше го настойчиво приглушеният глас на гнома. — Можеш да го позяпаш някой друг път. Той ще поостане тук.
Флик отново се поколеба и внезапно, докато стоеше там, в главата му започна да се оформя дързък план. Ако беше разполагал с повече време да поразмисли върху идеята си, тя щеше да го ужаси. Но време нямаше, пък и той отдавна беше престанал да мисли разумно. Вече беше станало прекалено късно, за да избяга от лагера и да се върне при Аланон преди зазоряване, а беше дошъл до това ужасно място, за да изпълня една важна задача — задача, която все още не беше свършена Не, нямаше да са тръгне точно сега. — Хайде, нали та казах, трябва да… Хей, какво правиш…? Малкият гном извика неволно, когато Флик го сграбчи грубо за ръката и го блъсна към тролските командири. Като чуха силния вик, те моментално спряха да ядат и загледаха с любопитство двете малки фигури. Флик бързо вдигна едната си ръка и посочи въпросително към завързания пленник. Тролите механично проследиха погледа му. Флик чакаше и ме смееше да си поеме дъх, когато един от тях даде кратка заповед, а другите свиха безразлично рамене и кимнаха.
— Ти си луд, ти наистина си ся загубил ума! — извика изуменият гном. — Какво те интересува дали елфът ще яде или не? Какво чак толкова ще стане, ако залинее и умре…?
Коментарите му бяха прекъснати. Един трол им направи знак да се доближат и кимна към протегната си жилеста ръка, в която държеше чиния с храна. Флик се поколеба за миг я погледна бързо смаяния си спътник, който клатеше глава и мърмореше нещо под носа си по адрес на предложението му.
— Хич не ме гледай! — възкликна той кратко. — Това си беше чисто твоя идея. Ти ще си го храниш!
Флик не успя да разбере всичко, но схвана същността и бързо пое чинията. Хвърляше само по някой бегъл поглед към лицата наоколо, но дори и тогава сенките на широката му качулка прикриваха външността му. Докато се доближаваше до пленника в другия край на палатката, той придържаше плътно наметалото около тялото си и вътрешно тържествуваше, че малката му дързост е постигнала целта. Ако успееше да се доближи достатъчно до Ивънтайн, щеше да може да му съобщи, че Аланон е наблизо и че ще се опитат да го спасят. Все още притеснен, той погледна бързо назад към обитателите на палатката, но тролските командири продължаваха да вечерят и само малкият главен готвач гном гледаше втрещено към него. На Флик му беше повече от ясно, че ако беше дръзнал да осъществи абсурдната си идея където и да е другаде, а не в самата уста на врага, той щеше да бъде моментално разкрит. Но тук, в щабквартирата на командващите, в присъствието на самия страховит Носител на черепи, в един огромен район, заобиколен отвсякъде с войници на Северната земя, дори само мисълта, че някой би могъл да се промъкне в лагера, камо ли в охраняваната палатка, беше направо абсурдна.
Флик се доближи тихо до чакащия пленник с все още дълбоко скрито в качулката лице и протегна храната. Ръстът на Ивънтайн беше нормален за мъж, но за елф той беше висок. Облечен беше в дрехи на обитател на горите, покрити с останките на ризница, а изтритият герб на рода на Елеседил все още се виждаше слабо на светлината на факлите.