Но изведнъж реши, че ще направи точно това. Ший беше единственият човек, който истински го интересуваше, а плененият крал на елфите беше единственият човек, който можеше да има някаква представа какво се бе случило на изчезналия му брат. Сам беше стигнал до тук. Прекарал беше двадесет и четири мъчителни часа, мъчейки се да остане неразкрит, мъчейки се да остане жив във вражеския лагер, и, кой знае как, беше останал незабелязан. Дори беше успял да влезе в палатката на командирите троли, да се доближи достатъчно до краля на елфите и да му предаде краткото съобщение. Възможно беше всичко това да се беше случило само благодарение на някакъв невероятен късмет, случаен и временен. И все пак, можеше ли да избяга сега, след като не беше свършил почти нищо? Усмихна се на смътното си желание да стори нещо героично, едно непреодолимо предизвикателство, с което винаги се беше преборвал успешно в миналото, но което сега го впримчваше и го подмамваше в клопка, която несъмнено щеше да се окаже собствената му гибел. Беше премръзнал, омаломощен, на ръба на психически и физически срив. Въпреки това щеше да поеме това последно предизвикателство, просто защото поради стечение на обстоятелствата той беше тук, точно по това време и точно на това място. Той сам. Как ли щеше да се залива от смях Мениън Лий, ако го видеше сега, помисли си той мрачно. А в същото време така му се искаше вироглавият планинец да беше тук, за да му вдъхне мъничко от неизчерпаемия си кураж. Но Мениън го нямаше, а времето бързо отлиташе.
После, почти без да осъзна на, тръгна обратно през спящите мъже и пълзящата мъгла. Накрая, приведен и бездиханен, се доближи на няколко ярда от дългата палатка на матурените. Мъглата и потта се стичаха на дълги струйки по пламналото му лице и продължаваха надолу към прогизналите дрехи, докато той изучаваше неподвижно и безмълвно целта си. Ужасното същество, което служеше на Господаря на магиите, беше пристигнало по-рано, един черен инструмент на смъртта, без душа, който щеше да унищожи Флик без да се замисли. Сигурно беше още вътре и чакаше, будно и нащрек, точно някакъв глупав опит Ивънтайн да бъде освободен. И още по-лошо, възможно беше кралят на елфите да не е там, а преместен, отведен някъде.
Флик прогони съмненията и пое дълбоко въздух. Бавно събра смелост, докато проучваше палатката, която сега беше само една сянка в непрогледната тъмнина пред него. Дори не можеше да различи фигурите на двамата троли от охраната. Пъхна едната си ръка в мократа куртка под наметалото и извади единственото си оръжие — късия ловен нож. Мислено си представи къде седеше завързаният Ивънтайн, докато го хранеше предишната нощ. После бавно запълзя напред.
Флик клекна до мокрия брезент на огромната палатка и усети ледения допир на грубата материя до бузата си, когато долепи ухо и се заслуша в звуците, които долитаха отвътре. Постоя така може би петнадесетина минути неподвижен в мъглата и тъмнината, заслушан напрегнато в приглушеното тежко дишане и похъркване на спящите войници от армията на Северната земя. Помисли си дали да не се опита да се промъкне през главния вход, но бързо отхвърли идеята. Сети се, че след като влезе, ще трябва да се провира в тъмнината между множество спящи троли, докато стигне до Ивънтайн. Избра си участъка, където беше тежката завеса между двете помещения на палатката. После мъчително бавно мушна върха на ловния си нож в мокрия брезент и започна да го пори надолу, като при всеки силен натиск на ръката правеше по един разрез, дълъг не повече от инч.
Никога нямаше да разбере колко време му беше отнела дългата три фута цепнатина. Никога нямаше да забрави шума от раздирането на плата в тишината на нощта и страха, че този шум може да вдигне на крак всички в палатката. Минутите му се сториха цяла вечност. Започна да се чувства абсолютно сам в този огромен лагер, изоставен от всичко живо под черния покров на мъглата и дъжда. Никой не се доближаваше или поне той не беше видял някой да минава, никакви човешки гласове не достигаха до напрегнатите му уши. Може пък наистина да е бил абсолютно сам на света през тези кратки, безразсъдни минути…
После в брезента се появи дълъг вертикален разрез, който се втренчи в него в неподвижно очакване и го подкани да влезе. Флик се доближи, вмъкна предпазливо ръце и опипа внимателно наоколо непосредствено зад процепа. Нямаше нищо, освен брезентен под, който беше сух, но точно толкова студен, колкото и земята, на която беше коленичил. Плахо пъхна глава в разреза и боязливо надникна в тъмната вътрешност на палатката, изпълнена с издаваните от спящите мъже звуци. Изчакваше очите му да привикнат с тази нова тъмнина и отчаяно се мъчеше да успокои учестеното си дишане. Чувстваше се ужасно незащитен откъм гърба. По-голямата част от тялото му беше навън и напълно уязвимо.