— Намери най-краткия път за измъкване. Не тичай, просто върви без да спираш, но не бързай. Ако тичаме само ще привлечем вниманието върху себе си. Хайде, тръгвай!
Думите на Ивънтайн потънаха в тишината, а яката му ръка го стисна силно за рамото и го обърна. За миг очите им се срещнаха, но човекът от Вейл не можа да издържи на пронизващия поглед на елфа, който го прободе право в подплашеното сърце. После тръгнаха към края на пробудения лагер, един до друг, с извадени оръжия. Флик мислеше бързо, този път с избистрена глава, и си припомняше смътно отличителните знаци в лагера, които показваха, че се движи в правилната посока. Страхът мигновено изчезна и той бе обзет от хладнокръвна решителност, която донякъде се дължеше на силното присъствие на мълчаливо вървящия до него елф. Можеше да бъде самият Аланон, толкова несломима беше увереността, която кралят на елфите излъчваше.
Много вражески войници минаха край тях, някои само на няколко крачки, но никой не ги спря, нито ги заговори. Необезпокоявани, двамата преминаха мълчаливо през хаоса, в който войниците на Северната земя бяха изпаднали след неочакваното свикване под знамената, и се доближаваха до линиите на наблюдателните постове, които ограждаха лагера. Виковете продължаваха, но постепенно изоставаха зад гърбовете на бегълците. Изведнъж дъждът спря напълно. Остана само плътната, непрогледна мъгла, която обгръщаше цялата земя от Стрелехайм до Мърмидън. Флик погледна мълчаливо спътника си и забеляза с тревога, че слабото му тяло се е присвило от болка, а лявата му ръка виси отпусната и кърви обилно. Храбрият елф бързо отпадаше и губеше сили от загубата на кръв, а лицето му беше пребледняло и измъчено от усилията, които полагаше за да се задържи на крака. Несъзнателно Флик забави крачка и тръгна по-близо до спътника си, за да го подкрепи, ако започне да залита.
Много скоро стигнаха до края на лагера — всъщност толкова бързо, че вестта за това, което се беше случило в щаба, още не беше стигнала до часовите. Но сигналът за бойна тревога беше изострил бдителността им и те стояха близо до лагера на малки групи с извадени оръжия. По ирония на съдбата те си мислеха, че опасността идва от враг извън лагера. Очите им бяха вперени в околността извън него, както им повеляваше дългът. Това позволи на Ивънтайн и Флик да се приближат незабелязани до самия край на постовите им линии. Кралят на елфите не се поколеба, премина между тях с твърда крачка, като се надяваше, че тъмнината, мъглата и объркването ще попречат да бъдат разкрити.
Времето течеше. Само след няколко минути цялата армия щеше да бъде строена и готова за сражение. А щом разберяха, че пленникът е успял да избяга, щяха да пуснат по следите му хора, за да го заловят. Бегълците щяха да бъдат в безопасност, ако успееха да стигнат до границите на Керн, на юг, или до прикритието на Драконовите зъби и околните гори на изток. И в двата случая щеше да се наложи да вървят няколко часа, а силите на Ивънтайн се изчерпваха. Не можеха да спрат сега, обаче, дори да беше почти сигурно, че щяха да бъдат открити, докато прекосяваха откритото пространство.
Двамата мъже минаха смело между два от наблюдателните поста, без да поглеждат нито вляво, нито вдясно, докато навлизаха в голата поляна пред тях. Не привлякоха вниманието върху себе си до момента, в който стигнаха до края на периметъра за охрана. Изведнъж няколко часови ги забелязаха едновременно и извикаха. Ивънтайн се поизвърна и им махна със здравата си ръка, отвърна им нещо на техния език, като не преставаше да напредва в тъмнината. Флик го последва обезпокоен, поспря се и зачака тревожно и нерешително, докато часовите се взираха в тях. Внезапно един от часовите им извика рязко и тръгна към тях, като им махаше възбудено да се върнат. Ивънтайн викна на Флик да бяга и така, преследването започна. Когато двамата мъже хукнаха да се спасяват, около двадесетина от стражите се спуснаха след тях, като размахваха щитове си и викаха като обезумели.
Още от самото начало борбата беше неравностойна. И Ивънтайн, и Флик, бяха по-леки и при нормални обстоятелства щяха да се откъснат далеч пред преследвачите си. Но елфът беше тежко ранен и омаломощен от загубата на кръв, а малкият човек от Вейл беше физически изтощен от изпитанията на изминалите два дни. Флик знаеше, че единственото им спасение беше да намерят укритие в мъглата и тъмнината, с надеждата, че нямаше да могат да ги открият. Дишаха тежко, залитаха върху уморените си крака, напрягаха до краен предел изтощените си тела. Всичко се превърна в огромно черно петно от пълзяща мъгла около тях и хлъзгава затревена земя под тичащите им крака. Бягаха до момента, в който усетиха, че вече не са способни да продължават, а все още нямаше планини, нямаше гори, нямаше къде да се скрият.