Оттеглянето на обречения град беше завършило като по чудо успешно и, въпреки че бяха останали без домове, жителите на Керн бяха все още живи и, засега, в безопасност. Войниците от армията на Северната земя не бяха успели да забележат масовото бягство, защото цялото им внимание беше погълнато от безстрашната група на Граничния легион, която беше нападнала централния лагер и беше привлякла дори и най-отдалечените им предни постове. Накарала ги беше да повярват, че са подложени на повсеместна атака. Когато неприятелят разбра, че ударът е бил само маневра, целяща да ги обърка, хората на Керн бяха вече далеч надолу по течението на Мърмидън.
Мениън Лий беше един от последните, които влязоха в оградения от стени град. Раните на краката му отново се бяха отворили по време на десет-милния поход от Мърмидън до Тирзис, но той отказа да го носят. С последни сили изкачи водещия към вратите на Външната стена наклонен път, подкрепян от едната страна от вярната Шърл, която отказа да го остави и да отиде да спи, а от другата, хванат здраво под ръка от също толкова изтощения Джанъс Сенпър.
Младият командващ на Легиона беше оцелял в сраженията през тази ужасна нощ и се спаси от обсадения град със същия сал, който беше докарал Мениън и Шърл. Изпитанието, което изживяха заедно, ги беше сближило и по пътя им на юг те си бяха говорили открито, макар и шепнешком, за разпускането на Граничния легион. И двамата бяха на едно и също мнение — Легионът щеше да е необходим, ако град Тирзис трябва да устои на едно нападение на армията на Северната земя: Нещо повече. Само липсващият Балинор притежаваше необходимите бойни знания и умения, за да поведе Легиона. Трябваше бързо да открият принца, за да поеме командването, независимо че брат му несъмнено щеше да се противопостави на подобно действие, както беше сигурно, че той щеше да се противопостави и на мобилизирането на легендарната бойна сила, която беше така неразумно разпуснал.
Нито планинецът, нито командващият на Легиона, си даваха сметка колко трудна щеше да бъде задачата им, макар да подозираха, че Балинор е задържан от брат си при влизането му в града няколко дни преди това. Независимо от всичко, те бяха твърди и категорични, че Тирзис нямаше да бъде унищожен така лесно като Керн. Този път те щяха да дадат отпор и да се бият.
Взвод от облечена в черно охрана на замъка пресрещна малката група точно след като бяха преминали през портите на града, предаде им сърдечните поздрави на краля и настояването те да го посетят веднага. Когато Джанъс Сенпър спомена, че е чул, че кралят бил тежко болен, капитанът на взвода бързо, макар и след леко колебание, добави, че синът му Паланс отправял поканата от името на баща си. Нищо не бе могло да достави по-голямо удоволствие на Мениън от тази покана. Нямаше търпение да се озове зад стените на замъка, за Да му хвърли един поглед. Изведнъж забрави и болката, и умората, въпреки че спътниците му стояха наблизо и му предложиха да го подкрепят. Капитанът на взвода даде знак на охраната пред Вътрешната стена и скоро след това се появи украсена карета, за да отведе привилегированите гости в двореца. Мениън и Шърл се качиха, но Джанъс Сенпър отказа да ги придружи, като обясни, че искал първо да се погрижи за войниците си в изпразнените казарми на Легиона. С обезоръжаваща сърдечност обеща да се присъедини към тях по-късно.
След като каретата потегли към Вътрешната стена, младият командващ махна на Мениън с безизразно лице. После, придружен от прошарения Фандрес и от няколко други подбрани офицери, се запъти към казармите на Легиона Мениън се поусмихна вътрешно и стисна ръката на Шърл.
Каретата мина през портите на вътрешната стена и потегли бавно през оживения Тирзиски път. Този ден хората от оградения със стени град бяха станали рано, нетърпеливи да посрещнат нещастните бегълци от съседния Керн и да предложат храна и подслон, както на приятели, така и на непознати. Всички искаха да научат нещо повече за огромната нашественическа сила, която сега напредваше към родния им град. Тълпи от угрижени й уплашени хора се движеха забързано по оживените улици, разговаряха разпалено помежду си, спираха се да позяпат любопитно, когато ескортираната от охраната на двореца карета минаваше бавно покрай тях. Някои я сочеха с пръст, други махаха изненадано, когато разпознаваха стройната девойка в нея чиято тъмномедено-червена коса закриваше умореното й и изпито лице. Мениън, който седеше до нея, изведнъж отново усети острата, прещракваща болка в наранените си крака. Благодарен беше, че сега вече не му се налагаше да ходи.