Големият град минаваше край него на отделни картини от сгради и пресечки, препълнени с мъже, жени и деца на най-различна възраст и с най-различна външност, които бързаха нанякъде на шумни потоци. Планинецът пое дълбоко въздух и се облегна на възглавниците на седалката, без да изпуска ръката на Шърл. За миг затвори очи и остави уморения си мозък да потъне в сивата мъгла, която обгръщаше мислите му. Градът и множеството от хора бързо изчезнаха в припяващ, монотонен шум, който го успокояваше и тихо го приласкаваше в успокоителното ложе на съня.
Тъкмо щеше да му се отдаде напълно, когато леко побутване по рамото го стресна. Отвори широко очи и докато каретата се изкачваше по широката улица на моста Сендик, видя в далечината замъка Младежът се възхити от облените в слънце паркове и градини отвъд моста, от засенчените им от дърветата морави, изпъстрени с цветовете на безброй много грижливо поддържани цветни лехи. Всичко тънеше в спокойствие и топлина, сякаш тази част на града някак си не беше свързана с бурния живот на хората, които го бяха създали.
На другия край на моста вратите към замъка се отвориха и ги приеха. Мениън надникна и не повярва на очите си. От двете страни на пътеката имаше войници от охраната. Всички те бяха безупречно облечени в черните си, украсени с емблемата на сокола униформи, всички опънати като струни. Тромпети известиха за пристигането на каретата и пътниците й. Планинецът беше изумен. Посрещаха ги с почестите, които обикновено се оказваха само на най-високопоставените вождове на Четирите земи, политика, която малкото останали в Южната земя монархии спазваха стриктно, Пищността и цялата тази военна парадност показваха, че Паланс Букхана е решил да пренебрегне не само обстоятелствата, при които те бяха пристигнали, но и спазваната от векове традиция.
— Трябва да е полудял, напълно полудял! — избухна възмутеният планинец. — Какво си въобразява, че прави? Обсадени сме от нашественическа армия, а той облича войниците в парадни униформи!
— Мениън, внимавай какво говориш пред него. Трябва да сме предпазливи, ако искаме да помогнем на Балинор. — Шърл го стисна за рамото и за момент се извърна към него. Усмихна му се бързо и го предупреди: — Не забравяй, че ме обича, колкото и да е объркан. Навремето беше добър човек, пък и все още е брат на Балинор.
Мениън си беше такъв — избухлив и импулсивен. Но си даде сметка, че девойката е права Нищо нямаше да спечелят, ако покажеше, че е разгневен от това глупаво надуто посрещане. Съветът й наистина беше разумен — да не обръща внимание на прищевките на принца, докато не разберат къде е Балинор и не го освободят. Облегна се спокойно назад. Каретата влезе през портите на двореца и мина бавно край редиците на войниците с безизразни лица, които съставяха елита на личната охрана на краля. Звукът на фанфарите продължаваше да се носи от всички страни и един малък кавалерийски взвод направи обиколка на двора в безупречно строен ред в чест на новопристигналите. После каретата спря леко и едрата фигура на новия владетел на Калахорн се появи на вратата с възторжена, но нервна усмивка на широкото си лице.
— Шърл, Шърл, мислех си, че никога вече няма да те видя! — подаде ръка и помогна на стройното момиче да слезе, притисна я за малко до себе си и после отстъпи, за да я погледне още веднъж. — Аз… аз наистина си мислех, че съм те загубил.
Раздразнен вътрешно, Мениън слезе от каретата, застана до тях и се усмихна слабо, когато Паланс се обърна да го поздрави.
— Принц на Лий, ти наистина си добре дошъл в моето кралство. — С тези думи едрият мъж поздрави планинеца и протегна сърдечно ръката си. — Направи ми… огромна услуга. Всичко, което имам, е твое. Всичко. Ще станем големи приятели, ти и аз. Големи приятели! Беше… толкова отдавна…
Внезапно млъкна, загледа се напрегнато в планинеца и изведнъж загуби мисълта си. Изразяваше се високопарно и накъсано, като че ли в нито един момент не беше съвсем сигурен какво точно казва. Мениън бързо си помисли, че ако все още не е полудял, то той със сигурност е много сериозно болен.