— Много се радвам, че съм в Тирзис, въпреки че би ми се искало да се запознаем при по-приятни за всички нас обстоятелства.
— Имаш предвид брат ми, естествено — Забележката беше изстреляна, след като другият отново беше дошъл на себе си. Лицето му пламна. За миг Мениън трепна изненадан.
— Паланс, той има предвид нашествието на хората от Северната земя, подпалването на Керн — вметна бързо Шърл.
— Да… Керн… — Той отново се отплесна, но този път се огледа неспокойно наоколо, сякаш някой липсваше, Мениън също се огледа напрегнато и забеляза, че мистикът Стенмин го нямаше.
— Странно, наистина. По думите на Шърл и Джанъс Сенпър принцът никога никъде не ходел без съветника си. Мениън срещна зоркия поглед на Шърл.
— Има ли нещо, което не е наред, милорд? — Мениън използва официалното обръщение, за да привлече вниманието на другия и се усмихна, сякаш искаше да го успокои, че е загрижен приятел, който иска да помогне. Измамата доведе до неочакван резултат.
— Ти можеш да ми помогнеш… на мен и на това кралство, Мениън Лий — отговори бързо Паланс. — Брат ми иска да заеме мястото ми на крал. Опита се да ме убие. Съветникът ми Стенмин ме спаси — но имам и други врагове… навсякъде около мен! Ти и аз трябва да сме приятели. Трябва да се държим един за друг и да застанем срещу онези, които се домогват до трона ми — които искат да наранят тази прекрасна жена, която ти ми върна. Аз… аз не мога да говоря със Стенмин… така, както бих могъл да говоря с приятел. Но с теб, с теб бих могъл!
Като малко дете беше вперил нетърпелив поглед в изумения Мениън Лий и чакаше отговор. Внезапно планинецът бе обзет от съжаление към този син на Рул Букхана и изпита истинско желание да направи нещо, с което да помогне на този нещастник. Усмихна се тъжно и кимна с глава.
— Знаех си, че ще заемеш моята страна! — възкликна другият възбудено и се засмя доволно. — И в двама ни тече кралска кръв, а това… ни свързва тясно. Ти и аз ще бъдем големи приятели, Мениън. Но сега, трябва да си починеш.
Той като че ли изведнъж си спомни, че охраната на замъка продължава да стои мирно, както подобаваше на едно парадно посрещане и чака търпеливо принцът да я освободи. С рязко махване на ръка новият владетел на Калахорн поведе двамата си гости към дома на фамилията Букхана, като кимна на командира на личната му охрана да върне войниците си към обичайните им задължения. Тримата влязоха през парадния вход на древния дворец, където множество слуги стояха и чакаха да отведат гостите до стаите им. Домакинът отново се спря, обърка се към гостите си, наклони се към тях и зашепна:
— Брат ми е заключен в тъмницата под нас. Няма от какво да се страхувате. — Погледна ги многозначително за момент, после хвърли бърз поглед към любопитните слуги, които чакаха чинно. — Знаете ли, той има приятели навсякъде.
И Мениън, и Шърл, кимнаха, защото той очакваше от тях да направят точно това.
— Значи няма как да избяга? — помъчи се да поддържа темата Мениън.
— Опита се миналата нощ… с някакъв приятел. — Паланс се усмихна със задоволство. — Но ги заловихме и поставихме в капан… затворихме ги завинаги в капан долу в тъмницата. Сега Стенмин е там… трябва да ви запозная с него… Отново се оплете в недоизказаната си мисъл, а вниманието му беше отвлечено от слугите, няколко от които повика при себе си. Нареди им да съпроводят гостите до стаите им, където те можеха да се изкъпят и да сменят дрехите си, преди да закусят с него. Минал беше само около час след зазоряване, но бегълците от Керн не бяха яли от по-предишната нощ. Мениън се нуждаеше от медицинска помощ за набързо превързаните му крака и придворният лекар го чакаше да смени превръзките и лекарството му. Планинецът се нуждаеше и от почивка, но тя можеше да почака. Малката група беше тръгнала по дълъг коридор, когато внезапно един отнесен глас извика след Шърл и новият властник на Калахорн тръгна след тях. Доближи се до изненаданата девойка с колебливи стъпки, накрая се спря пред нея и бързо я прегърна. Мениън гледаше встрани, но чу ясно какво си казаха.
— Вече не трябва да ме изоставяш, Шърл. — Това беше заповед, а не молба, въпреки че думите бяха изречени тихо — Новият ти дом трябва да бъде в Тирзис — като моя съпруга. Последва дълго мълчание. — Паланс мисля че… — Гласът на Шърл потрепери, докато се мъчеше — да вметне някакво спокойно пояснение.
— Не, не казвай нищо. Сега не са нужни никакви приказки… не сега — прекъсна я бързо Паланс. — по-късно… Когато останем насаме, когато си отпочинеш… има време. Знаеш, че те обичам… Винаги съм те обичал. И ти си ме обичала, знам. Отново последва дълго мълчание, след което Шърл мина бързо покрай Мениън, като принуди слугите да се втурнат напред, за да я изпреварят и отведат в помещенията за гости. Планинецът бързо настигна красивата девойка, без ла посмее да я докосне, докато домакинът му стоеше мълчаливо и ги наблюдаваше как се отдалечават по коридора. Шърл вървеше с наведена глава, лицето й беше засенчено от дългите червеникави коси, а слабите, загорели от слънцето ръце, бяха сключени здраво пред тялото. И двамата не проговориха, докато слугите ги водеха по коридора до стаите им в западното крило на древния замък. Бързо се разделиха. После Мениън позволи на упорития лекар да почисти раните му и да смени превръзките. На огромното легло бяха поставени чисти дрехи и го чакаше гореща вана, но разсеяният Мениън не забеляза нито едното, нито другото. Бързо се измъкна от стаята си и застана в празния коридор. Почука тихо, бутна и отвори вратата ни стаята на Шърл, после влезе. Тя се надигни бавно от леглото, докато той затваряше тежката дървена врата, после се затича към него, прегърна го и го притисна силно към себе си.