Останаха така няколко минути и мълчаха, просто прегърнати. Усещаха как топлината на живота се разлива по телата им, вплиташе ги един в друг и ги обвързваше навеки. Мениън нежно погали тъмночервените къдрици, притисна леко красивото лице до гърдите си. Тя зависеше от него. Мисълта се стрелна през скования му мозък и го успокои. Когато собствената й сила, собствената й смелост, я бяха напуснали, тя се беше обърнала към него и Мениън разбра, че я обича безумно.
Странното беше, че това се случваше точно сега, когато техният свят може би беше обречен да се срути, а смъртта стоеше и чакаше в сенките. Бурният живот на Мениън през последните няколко седмици го беше лашкал от една ужасна битка към друга, и всяка една беше борба за оцеляване, и всяка една изглеждаше безсмислена в очите на един простосмъртен, и имаше логика единствено в необикновената легенда за мистичния Меч на Шанара и Господаря на магиите. През всичките ужасяващи дни след като беше напуснал Кълхейвън, животът вилнееше около него като битка, от която се беше измъкнал. Близкото му приятелство с Ший, дружбата му с останалите, с които беше пътувал към Паранор и от които сега беше разделен, му бяха вдъхнали някакво неопределено чувство на стабилност. За него това беше показателно, че дори когато всичко останало се срути, ще остане нещо вечно. И после, съвсем неочаквано, откри Шърл Рейвънлок, а бързото развитие на събитията и опасностите, които те споделиха през изминалите няколко дни, наред с всичко лично, което се преплете, ги привлече един към друг и ги свърза завинаги. Мениън затвори очи и я притаена още по-силно.
Паланс им помогна поне в едно отношение — каза им, че Балинор, а по всяка вероятност и другите с него, са затворени в тъмницата някъде под замъка. Ясно беше, че един опит за бягство вече се е провалил, а Мениън беше твърдо решил да не допуска повече грешки. Тихо разговаряха с Шърл и се мъчеха да решат какво да правят по-нататък. Ако Паланс решеше да държи Шърл по-близо до себе си, за да бъде тя под неговата защита, свободата й на движение щеше да бъде ужасно ограничена. По-голяма заплаха беше идеята фикс на принца да се ожени за нея. Паланс Букхана изглеждаше на ръба на пълното полудяване, а разумът му едва-едва се крепеше. Във всеки момент можеше да наклони надолу, а ако това се случеше, докато Балинор беше в тъмницата…
Мениън — престана да мисли. Осъзнаваше, че времето не позволяваше да се размишлява за това, което можеше да се случи утре. Тогава нищо нямаше да има значение, защото нашественическите сили на Северната земя щяха да бъдат пред прага на Тирзис и щеше да бъде твърде късно за когото и да било да направи нещо. Балинор трябваше да бъде освободен сега Мениън имаше силен съюзник в лицето на Джанъс Сенпър, но замъкът беше охраняван от специални, облечени в черно войници, които служеха само на господаря, а в момента те май служеха на Паланс Букхана Изглежда никой не знаеше какво се беше случило на краля. Никой не го беше виждал от седмици. Явно той не можеше да става от леглото си. Но все пак това го беше казал синът му, а той се осланяше на твърденията на този странен мистик Стенмин.
Веднъж Шърл беше споменала, че никога не е виждала Паланс сам за повече от няколко минути без Стенмин да е някъде наблизо. Въпреки това, когато пристигнаха от Керн, Стенмин не се виждаше никъде. Това беше необичайно, особено след като всички знаеха, че е истинският владетел зад гърба на неуравновесения принц. Бащата на Шърл беше казал пред Съвета на Керн, че злият мистик изглежда притежава някаква необикновена власт над по-младия син на Рул Букхана. Само да можеше Мениън да открие каква е тази власт. Сигурен беше, че мистикът Стенмин беше ключът към това неуравновесено поведение на принца. Но не оставаше много време. Трябваше да направи всичко, което беше по силите му с малкото, което знаеше в момента.