— Изплюй камъчето, убиец такъв — изсъска заплашително Мениън.
— Спри, недей, имаш някаква грешка… Не съм враг… моля те, задушавам се…
Гласът започна силно да хрипти, дишането на мъжа стана остро и пресечено, но планинецът не преставаше да го стиска, а студените му мрачни очи изучаваха лицето на пленника. Доколкото си спомняше, Мениън никога не го беше виждал. Лицето му беше мършаво и с остри черти, обградено от малка, черна брадичка Когато видя гневно стиснатите му зъби и омразата, която гореше в очите му, планинецът инстинктивно разбра, че не греши. Бързо отстъпи встрани и разтърси тялото на непознатия, като продължаваше да стиска силно хилавия му врат.
— А сега, я ми кажи в какво греша. Имаш на разположение една минута, преди да ти прережа гърлото и да те изхвърля на охраната!
Освободи хватката си около шията му и с едната си ръка сграбчи предницата на плаща му. Запрати меча си върху леглото, бързо взе падналия нож и се приготви да го използва, ако нападателят му се опиташе да направи нещо.
— Това беше подарък, принц на Лий… просто един подарък от краля. — Гласът леко потрепери, а мъжът се мъчеше да се успокои. — Кралят искаше да изрази благодарността си и аз… влязох през друга врата, за да не обезпокоявам съня ти.
Млъкна, сякаш чакаше нещо, с очи, приковани в очите на планинеца Не чакаше да разбере дали обяснението му ще мине или не. Чакаше нещо друго, като че ли очакваше Мениън да види още нещо… Принцът на Лий отново го раздруса силно и доближи лицето му до своето.
— Това е най-слабата версия, която съм чувал досега! Кой си ти, убиецо?
Очите на Стенмин изгаряха собствените му очи с огромната си омраза.
— Аз съм Стенмин, личният съветник на краля. — Той май изведнъж се беше окопитил. — Не те излъгах. Камата е подарък от Паланс Букхана и аз го помолих да ти я донеса. Нищо лошо не съм та мислил. Ако не ми вярваш, иди при краля. Попитай го!
В гласа на мъжа прозвуча нотка на самоувереност, която убеди Мениън, че Паланс щеше да потвърди всичко, което му каже Стенмин, независимо дали то е истина или не. Държеше в ръцете си най-опасния човек в Калахорн, злия мистик, който, прикривайки се зад монархията, упражняваше властта си — единственият човек, когато трябваше да премахне, ако искаше да спаси Балинор. Не разбираше защо мистикът искаше да го убие, след като изобщо не се бяха виждали. Но едно беше ясно. Ако го пуснеше сега, или дори само ако го заведеше при Паланс, за да го разобличи, планинецът щеше да загуби инициативата и отново да изложи на опасност живота си. Грубо запрати мистика на близкия стол и му заповяда да не мърда. Мъжът стоеше кротко, но ръцете му попипваха нервно късата, издадена напред брадичка Мениън го гледаше с празен поглед, а мислите му внимателно претегляха възможностите за действие, с които разполагаше. Почти веднага взе решение. Не можеше повече да си губи времето и да чака подходящия момент, за да освободи приятелите си. Решението беше в ръцете му.
— Ставай, мистико, или каквото и да си там, наричай се както си искаш! — Злото лице го погледна заплашително и разгневен, Мениън раздруса яростно мъжа върху стола. — Мога да те смажа без повече да му мисля. Хората от Калахорн ще останат доволни. Но засега се нуждая от услугите ти. Ще ме заведеш в тъмницата, където са затворени Балинор и другите. И то веднага!
Внезапно очите на Стенмин се разшириха от изненада при споменаването на Балинор.
— Откъде знаеш за него… за този предател на това кралство? — възкликна мистикът смаяно. — Самият крал нареди брат му да бъде затворен, докато умре от собствената си смърт, принц на Лий. И дори аз… — Думите му заглъхнаха в приглушено изхриптяване. Мениън отново го беше сграбчил за гърлото и започнал да стиска. Лицето на Стенмин бавно придоби пурпурночервен цвят.
— Не те помолих да ми се извиняваш, нито пък да ми даваш някакви обяснения. Просто ме заведи при него!
Отново затегна яката си хватка и накрая задушаващият се пленник разтърси енергично глава в съгласие. Мениън го освободи с рязко извиване на китката и почти удушеният мъж падна замаян на едното си коляно. Планинецът бързо Съблече робата и навлече дрехите си, прикачи меча и пъхна камата в колана. За миг му мина през ума да събуди Шърл в съседната стая, но бързо отхвърли тази мисъл. И без това планът му беше опасен. Нямаше причина да излага и нейния живот. Ако успееше да спаси приятелите си, щеше да има достатъчно време да се върне при нея. Обърна се към пленника си, измъкна камата и я размаха пред очите на другия.