— Подаръкът, който беше така мил да ми донесеш, ще се обърне срещу теб, убиецо, ако се опиташ да ме измамиш или предадеш — предупреди той с най-застрашителен глас. — Така че хич не се мъчи да хитруваш. Когато излезем от тази стая, ще ме поведеш по коридора и стълбите до затвора, където са Балинор и приятелите му. И не се опитвай да предупреждаваш охраната — няма да бъдеш достатъчно бърз. Ако се съмняваш в нещо от това, което ти казах, тогава запомни едно. Изпратен съм в този град от Аланон!
Изведнъж лицето на Стенмин пребледня при споменаването на името на огромния друид и в разширените му очи се изписа неприкрит страх. Явно уплашен, облеченият в аленочервено мистик се подчини на човека, който го беше пленил и бавно се насочи към вратата на спалнята. Мениън тръгна по петите му, най-важното сега беше времето. Трябваше да действа бързо, да освободи Балинор и другите, си приятели от групата и да залови умопобъркания Паланс, преди стражата да бъде вдигната на крак. После бързо да изпрати съобщение на Джанъс Сенпър да доведе на помощ онези, които все още бяха верни на Балинор, и властта на монархията щеше да бъде възстановена без бой.
Огромната армия на Северната земя вече трябваше да се е мобилизирала на поляните над островния град Керн и да се готви за придвижването си към Тирзис Ако същия този ден успееха отново да съберат Граничния легион и да го разположат достатъчно бързо, тогава нашественикът можеше да бъде спрян на северния бряг на Мърмидън. Прекосяването на придошлата река щеше да бъде почти невъзможно при наличието на отбранителни сили, които да задържат отсамния бряг. На врага щяха да са нужни няколко дни, докато организира нападение във фланга. А това щеше да е повече от достатъчно, за да имат време армиите на Ивънтайн да пристигнат. Мениън знаеше, че всичко зависи от следващите няколко минути.
Двамата мъже пристъпиха предпазливо в коридора зад стаята. Мениън бързо се огледа в двете страни, за да види дали няма някой от облечените в черно стражи. Но коридорът беше празен и планинецът даде знак на Стенмин да продължи. Мистикът неохотно го поведе към вътрешността на централната част на замъка, сви по коридорите, които водеха към задния край на сградата като предпазливо избягваше стаите, в които имаше хора. Два пъти се разминаха с войници от охраната, но и двата пъти Стенмин не ги заговори, нито ги поздрави. Вървеше с наведена глава и лицето му изразяваше мрачна решителност.
През решетките на прозорците Мениън виждаше красивите градини в околността на замъка на Букхана. Ярките багри на пъстроцветните им лехи бяха облени от топлите лъчи на слънцето. Станало беше средата на сутринта и не след дълго обичайните посетители и хората, които идваха по работа, щяха да започнат да пристигат. Нямаше и следа от Паланс Букхана и Мениън се надяваше, че принцът се е отдал на своите си работи.
Докато вървяха по коридорите от всички страни долитаха гласове, които се чуваха ясно. Започнаха по-често да срещат слуги, които се движеха бързо, заети с всекидневните си задължения. Когато ги отминаваха, слугите подчертано се правеха, че не забелязват Стенмин и човека, който явно го съпровождаше. Това беше хубав признак. Те нито обичаха мистика, нито му гласуваха доверие. Никой не ги попита за нищо и накрая те се доближиха до масивната врата, която водеше към мазето на замъка. Пред вратата имаше двама въоръжени стражи и метална решетка, която беше здраво залостена с резета.
— Внимавай какво ще говориш — изсъска му предупредително Мениън шепнешком, докато се приближаваха до охраната.
Спряха пред тежката врата. Застанал до Стенмин, предпазливият планинец постави ръката си върху дръжката на камата. За миг стражите ги погледнаха с любопитство, после насочиха вниманието си към съветника на краля, който каза:
— Отворете вратата, стражи. Принцът на Лий и аз ще разгледаме винената изба и тъмницата.
— Никой няма право да влиза тук без специалното разрешение на краля, милорд — отвърна войникът вдясно.
— Тук съм по заповед на краля! — извика ядосан Стенмин и Мениън му хвърли бърз, предупредителен поглед.
— Стражи, това е личният съветник на краля, а не враг на кралството — подчерта планинецът с изкуствена усмивка. — Разглеждаме замъка, и тъй като аз бях този, който спаси годеницата на краля, той си помисли, че бих могъл да разпозная похитителите на младата дама. Но ако се налага, ще обезпокоя краля и ще го доведа тук…