Млъкна заплашително, молейки се охраната да познава избухливия характер на Паланс и да се позамисли, преди да го извика долу. Стражите се поколебаха само за миг, после кимнаха, без да кажат нещо, освободиха резетата и се отстраниха, докато отваряха вратата, зад която се видя водещото надолу каменно стълбище. Стенмин отново тръгна напред, без да продума. Той явно беше решил да изпълнява стриктно нарежданията на Мениън, но предпазливият планинец знаеше, че мистикът не е глупак. Ако той успееше да спаси Балинор и ако Граничният легион отново бъде сформиран, мистикът щеше да загуби властта си над трона на Калахорн. Несъмнено той щеше да се опита да направи нещо. Въпросът беше кога и къде, но явно още не му беше дошло времето. Тежката врата се затвори тихо зад тях и те заслизаха по осветените от светлината на факлите стълби. Почти веднага Мениън забеляза капака в центъра на пода на мазето и двамата стражи край него. Войниците не си бяха направили труда пак да го замаскират с каси от вино. Те обаче бяха се постарали да го затиснат с метални пръти и резета, и то така здраво, че никой, който беше затворен вътре, да не може да го повдигне. Мениън не можеше да знае, че след неуспешния им опит за бягство същата тази сутрин, затворниците не бяха върнати в килиите им, а бяха оставени да се лутат из мрака на коридорите на тъмницата. Мениън видя паница с недоядено сирене и хляб, поставена върху една от касите с вино и две недопити чаши до полупразна бутилка. Планинецът се подсмихна.
Когато двамата стигнаха до каменната площадка, Мениън се престори, че разглежда с интерес вътрешността на мазето и започна да говори нещо оживено на мълчаливия Стенмин. Войниците от охраната се падишаха бавно и се стегнаха, когато забелязаха съветника на краля, който определено беше угрижен от нещо. Планинецът беше наясно, че ги бяха хванали неподготвени и че те бяха изненадани от неочакваното посещение. Реши да се възползва от случая възможно най-много.
— Ясно ми е какво имате предвид — каза той и, докато се доближаваха до стражите ги изгледа свирепа — Тези хора пият, докато са на пост! Ами я си представете какво щеше да стане, ако затворниците се бяха измъкнали, докато тези двамата са били пияни. Кралят трябва да бъде уведомен колкото се може наскоро, веднага след като си свършим работата тук.
Стенмин пламна от гняв при тази измама, но войниците, които бяха на пост, изтълкуваха погрешно яда му и си помислиха, че щеше да ги накаже. Те пребледняха от страх, когато чуха да се споменава кралят.
— Милорд, грешите — бързо започна да се оправдава единият. — Ние само си пийнахме съвсем мъничко със закуската. Не сме прекалявали…
— Това ще реши кралят — прекъсна го Мениън и вдигна ръката си. — Но… кралят няма да ни изслуша.
Мистикът се опита да каже нещо, но Мениън бързо мина пред него, измъкна камата си и я насочи към незащитените гърди на нещастните стражи.
— Да, естествено, те сигурно лъжат — продължи Мениън, без да променя тона си. — Но кралят е прекалено зает и не ми се иска да го тревожим с дреболии. Може би само едно предупреждение към тях ще е достатъчно засега.
Погледна отново войниците, които кимаха вцепенени от ужас и бяха готови на всичко, само и само да избегнат гнева на Стенмин. Като всички останали в кралството, те се плашеха от властта, която странният мистик упражняваше над Паланс и даваха мило и драго, за да се спасят от яростта му.
— Много добре. Значи сте предупредени, — Мениън прибра обратно камата в ножницата и им нареди. — Сега отворете тъмницата и доведете затворниците.
Стоеше близо до Стенмин и му хвърляше предупредителни погледи. Мрачното лице сякаш беше престанало да го вижда, очите му се бяха втренчили невиждащо в каменната плоча, която преграждаше пътя към тъмницата долу. Стражите не се бяха помръднали, но отново бяха вперили отчаяни погледи в двамата.
— Милорд, кралят е заповядал никой да не се среща със затворниците, независимо по каква причина — каза най-после един от стражите е пресъхнала уста. — Не мога да ги изведа от тъмницата.
— Значи вие налагате забрана на съветника на краля и на личния му гост — не се поколеба Мениън. Очаквал беше това — Тогава нямаме друг избор, освен да извикаме краля тук долу… Тона беше достатъчно. Нямаше нужда от повече приказки. Стражите се втурнаха към каменната плоча и бързо освободиха резетата и металните пръти. Напънаха сили и задърпаха желязната халка. Капакът се надигна тежко и се стовари шумно върху каменния под, оставил зейнала черна дупка. Като хванаха мечовете си, готови за отбрана, стражите се наведоха в тъмнината и извикаха на затворниците да излязат. По древните каменни стъпала отекнаха стъпки, докато Мениън чакаше, застанал плътно до Стенмин, с изваден меч. Свободната му ръка държеше здраво мистика, а дрезгавият му глас го предупреждаваше остро да не шава и да не гъква. Едрото тяло на Балинор се появи от тъмнината на отвора, следвано отблизо от братята елфи и от непоколебимия Хендъл, чийто опит да освободи приятелите си беше осуетен само няколко часа по-рано. В началото не видяха Мениън. Планинецът бързо мина напред, като продължаваше да стиска безгласния Стенмин.