— Е, това е. Не им позволявайте да се спират, не им разрешавайте да се раздалечават. Хора като тях трябва да бъдат наблюдавани изкъсо. Те винаги са опасни.
Изведнъж изтощените затворници погледнаха рязко нагоре и едва успяха да прикрият изумлението си, когато видяха принца на Лий. Мениън им смигна зад гърбовете на стражите и четиримата затворници се обърнаха Единствено леката усмивка на лицето на младия Дейъл издаде внезапната радост, която изпитваха, че виждат стария си приятел. Сега бяха извън тъмницата и стояха на няколко крачки от стражите, които бяха с гръб към планинеца Но преди Мениън да успее да направи нещо, кроткият до този момент Стенмин отскубна приличащото му на камшик тяло от желязната хватка на планинеца, скочи встрани и извика предупредително на нищо неподозиращите стражи. — Предател! Стражи, всичко това е номер…
Така и не успя да довърши. Когато обезумелите войници от охраната се извъртяха, Мениън се хвърли като котка върху бягащия мистик и го запрати яростно на каменния под. Войниците разбраха грешката си твърде късно. Четиримата затворници се включиха в борбата, преминаха бързо малкото разстояние, което ги делеше от тъмничарите им и ги разоръжиха, преди те да се усетят. За секунди стражите бяха обезвредени, ръцете и краката им бързо вързани, а на устите им поставени превръзки. После ги примъкнаха в един тъмен ъгъл на мазето, където не се виждаха. Напълно съсипаният Стенмин беше вдигнат грубо на крака и изправен лице в лице с хората, които го бяха пленили. Мениън погледна неспокойно към затворената врата в горния край на стълбата на мазето, но там не се появи никой. Очевидно не бяха чули викът. Балинор и останалите се доближиха до него с усмивки на благодарност върху изпитите им лица, потупваха го приятелски по гърба и му стискаха ръката.
— Мениън Лий, дължим ти повече, отколкото сме в състояние да ти се отблагодарим някога. — Огромният човек от границата стисна силно ръката му. — Не допусках, че изобщо някога пак ще се видим. Къде е Аланон?
Мениън набързо им разказа как беше оставил Аланон и Флик скрити над лагера на армията на Северната земя и как беше дошъл в Калахорн, за да предупреди за предстоящото нападение срещу Тирзис. Спря за момент разказа си, за да запуши устата на Стенмин, в случай че злият съветник се опиташе да извика още някое предупреждение на стражите, поставени пред вратата на мазето, и после продължи. Разказа им как беше спасил Шърл Рейвънлок, за бягството си до Керн и после до стените на Тирзис след обсадата на островния град и неговото разрушаване. Приятелите му го слушаха с помръкнали физиономии, докато свърши.
— Каквото и да става оттук нататък, планинецо, — заяви Хендъл тихо, днес ти доказа себе си и ние никога няма да го забравим.
— Граничният легион трябва отново да бъде сформиран и незабавно изпратен да задържи Мърмидън — прекъсна го Балинор. Трябва да изпратим съобщение до града После трябва да открием баща ми… и брат ми. Но искам да запазя замъка и армията без бой. Мениън, можем ли да се доверим на Джанъс Сенпър и да разчитаме на него за помощ, ако го помолим?
— Той ти е верен — на теб и на краля — кимна Мениън утвърдително.
— Трябва да го уведомиш, докато ние стоим тук — продължи принцът на Калахорн, който се беше запътил към пленника Стенмин. — Щом пристигне с подкрепления, няма да имаме никакви проблеми. Брат ми ще остане без всякаква подкрепа. Колкото до баща ми…
Извиси се над тъмната фигура на мистика, махна превръзката от устата му и го погледна студено отвисоко. Стенмин за миг пресрещна погледа му. Очите му бяха лукави и изпълнени с омраза. Мистикът знаеше, че ако Паланс бъде заловен и свален като монарх на Калахорн, с него беше свършено. Колкото повече приближаваше краят му и колкото повече се проваляха плановете му, толкова по-безразсъден ставаше той. Като остана редом с братята елфи и Хендъл, докато Балинор се беше изправил пред мистериозния пленник, Мениън се чудеше какво се беше надявал Стенмин да спечели, като е насъсквал Паланс да действа така, както беше действал.