Естествено нищо странно нямаше в това, че беше подкрепял умопобъркания и нестабилен принц като крал на Калахорн. С едно управление в ръцете на брата на Балинор той си осигуряваше собственото положение. Но защо беше насърчавал разпускането на Граничния легион, след като е знаел, че има нашественическа армия, която заплашва да прегази малката Южна земя? Защо си беше направил труда да затвори Балинор и да скрие баща му в едно отдалечено крило на замъка, след като е могъл тихомълком да ги очисти? И защо се беше опитал да убие Мениън Лий, човек, когото никога преди не беше срещал?
— Стенмин, твоето властване над тази земя и над народа й, както и влиянието ти над брат ми свърши — заяви Балинор с хладнокръвна решителност. — А дали ще видиш или не светлината на някой и друг ден зависи единствено от поведението ти отсега нататък, докато отново поема командването на града. Какво си направил с баща ми?
Последва дълго мълчание, докато мистикът се оглеждаше отчаяно с пребледняло от страх лице.
— Той… е в северното крило… в кулата — отговори той шепнешком.
Балинор се обърна рязко и се отдалечи за момент от ужасения мъж. Стенмин се отдръпна от стената, втренчил поглед във високата фигура на човека от границата. Едната му ръка посегна към малката, издадена напред брадичка и започна да я попипва нервно. Мениън го наблюдаваше и почти го съжаляваше. Изведнъж нещо му прищрака в мозъка. В съзнанието му проблесна ярък образ — спомен от сцена, която беше наблюдавал преди няколко дни на брега на Мърмидън северно от островния град Керн, докато лежеше скрит на възвишението. Същият жест — попипване на малка, издадена напред брадичка. Сега вече знаеше какво точно се опитва да направи Стенмин! Лицето му почервеня от гняв и той се втурна напред, прелитайки край. Балинор, сякаш той изобщо не беше там.
— Ти беше човекът на брега — похитителят! — обвини го той, без да прикрива беса си. — Ти се опита да ме убиеш, защото те е било страх, че ще те разпозная като човека, който похити Шърл — човекът, който я предаде на онези от Северната земя. Предател такъв! Възнамерявал си да предадеш всички нас, да предадеш целия град в ръцете на Господаря на магиите!
Без да обръща внимание на виковете на приятелите си, той налетя върху мистика, който сега беше изпаднал в истерия, но успя някак да се спаси от първия му скок и се стрелна към стълбищата на мазето. Мениън се спусна стремглаво след него, вдигнал високо блестящия меч над главата си, готов да нанесе удар. По средата на стълбището го настигна и с едната си ръка го раздруса свирепо, докато оня пищеше ужасено. Но краят все още не беше дошъл. Точно когато Мениън замахна с меча, притискайки силно обезумелия Стенмин до стената, тежката врата на мазето на древния замък внезапно се отвори. Изтегленото, обковано с желязо дърво, се удари в стената, след което всичко наоколо се разтресе: В рамката на входа се очертаха контурите на едрата фигура на Паланс Букхана.
ГЛАВА 29
За момент никой не помръдна. Дори ужасеният Стенмин седеше като прикован до стената на мазето и гледаше с празен поглед застаналата като статуя в най-горния край на стълбите безмълвна фигура. Набразденото лице на принца беше пребледняло, а в очите му се четеше странна смесица от гняв и смущение. Непреклонният Мениън срещна тези блуждаещи очи и бавно отпусна меча си. Омразата му стихваше от обрата на събитията.
— Ето ти го предателят, Паланс — истинският предател на Калахорн. Този човек предаде Шърл Рейвънлок на хората от Северната земя. Този човек ще предаде Тирзис на Господаря на магиите…
— Дойдохте тъкмо навреме, милорд. — Мистикът се беше съвзел достатъчно бързо, за да прекъсне Мениън, преди да е казал още нещо. Вдигна се изплашен, втурна се нагоре по стълбите, хвърли се в краката на Паланс и посочи групата приятели. — Сварих ги да бягат. Тръгнал бях да ви предупредя! Планинецът е приятел на Балинор. Дошъл е да ви убие! — Думите излизаха от устата му с неприкрита омраза. Сграбчи робата на благодетеля си и бавно се изправи. — Те щяха да ме убият, а после и вас, Господарю мой. Не виждате ли какво става?
Мениън потисна желанието си да изтича нагоре по стълбите за да отреже лъжливия език на мистика и се насили да запази външно самообладание. Наблюдаваше лицето на смаяния Паланс Букхана.