— Този човек те е предал, Паланс — продължи той с равен глас. — Отровил е сърцето и ума ти. Изцедил е волята ти да мислиш със собствения си мозък. И пет пари не дава за теб. Пет пари не дава за тази земя, която е продал толкова евтино на врага, който вече разруши Керн.
Стенмин се развика яростно, но Мениън продължи с леден глас, без да му обръща внимание:
— Каза ми, че ще бъдем приятели. А приятелите трябва да си имат доверие. Не се оставяй и този път да те измамят, иначе ще загубиш кралството си.
В дъното на стълбите Балинор и приятелите му наблюдаваха мълчаливо и се страхуваха нещо да не прекъсне странния монолог на Мениън, защото Паланс продължаваше да го слуша, а мозъкът му се мъчеше да разчупи стената от объркване, която го заграждаше. Бавно пристъпи напред към площадката, затвори тихо вратата зад себе си и мина край Стенмин, сякаш не го виждаше. Съветникът му се поколеба за миг объркан, погледна скришом вратата на мазето, сякаш преценяваше дали може да се измъкне. Но още не беше готов да приеме поражението и се втурна към Паланс, сграбчи го за ръката и доближи мършавото си лице до ухото му.
— Да не би да сте луд? Нима наистина сте луд, както някои твърдят, кралю мой? — изсъска той злобно. — Нима сега ще захвърлите всичко, ще дадете обратно всичко на брат си? Кой трябва да е кралят — той, или вие? Това е лъжа! Принцът на Лий е приятел на Аланон. Паланс се извърна леко към него и очите му се разшириха.
— Да, Аланон! — Стенмин знаеше, че засяга болно място и беше твърдо решен да продължи. — Кой мислите измъкна възлюбената ви от дома й в Керн? Този човек, който ви говори за приятелство, е бил сред похитителите. Всичко е било хитрост, само и само да се вмъкне в двореца и да ви убие. Трябвало е да ви убият!
Долу на стълбите Хендъл направи крачка напред, но Балинор го задържа с ръка. Мениън стоеше спокойно и знаеше, че едно внезапно движение в момента само щеше да потвърди обвиненията на Стенмин. Отправи унищожителен поглед на лукавия мистик, обърна се отново към Паланс и поклати глава. — Той е предател. Той работи за Господаря на магиите. Паланс слезе няколко стъпала надолу, хвърли бегъл поглед на Мениън и се втренчи в брат си, който чакаше търпеливо в долния край на стълбите. Устните му се разтегнаха в лека усмивка и той се спря объркан. — Какво мислиш по въпроса, братко? Аз наистина ли съм… луд? Ако не съм, тогава… какво пък, всички останали трябва да са луди, а единствено аз с разума си… Преди… исках да кажа нещо.
Но изречението остана недовършено. Той изправи високото си тяло, отново погледна Стенмин, който приличаше на опасно притиснат звяр, приклекнал и готов всеки миг да нападне.
— Наистина си покъртителен, Стенмин. Стани! — Рязката заповед разсече тишината и приведената фигура на мистика моментално се изправи. — Дай ми някакъв съвет — заповяда Паланс остро. — Трябва ли да ги убия всичките? Това ще ме защити ли?
За миг Стенмин се озова до него. Гневът беше превърнал пронизващите му очи в две късчета лед:
— Извикайте стражата, милорд. Веднага се отървете от тези убийци!
Изведнъж Паланс като че ли се разколеба. Високата му фигура се отпусна, очите му се втренчиха в стената на мазето, сякаш проучваше задълбочено мазилката. Мениън усети, че принцът на Калахорн отново губи представа за действителността и потъва в заоблачения свят на лудостта, която беше увредила някогашния му здрав разсъдък. Стенмин веднага разбра това и зловеща усмивка пропълзя по тъмното му лице, а ръката му се вдигна и поглади брадичката. Неочаквано Паланс отново проговори:
— Не, няма да има войници, няма да има убийства. Един крал трябва да бъде разсъдлив човек. Балинор ми е брат, въпреки че иска да ми вземе трона и да бъде крал вместо мен. Той и аз трябва да си поговорим сега… той не трябва да бъде нараняван… не нараняван. — Постепенно замлъкна и се усмихна на Мениън. — Ти ми върна Шърл… Мислех, че съм я загубил, знаеш ли? Защо… щеше да правиш това… ако ми беше враг…?
Стенмин се развика яростно и го сграбчи за куртката, но кралят сякаш изобщо не го забелязваше.
— Трудно ми е… да мисля ясно, Балинор. — продължи Паланс шепнешком и поклащаше глава. — Нищо вече не ми е ясно… Дори не изпитвам гняв към теб за това, че искаш да станеш крал. А ти бях ядосан, знаеш ли. Но трябва да имам… приятели… с които да си говоря…
Обърна се спокойно към Стенмин с празен и безизразен поглед. Мистикът видя нещо в очите му, което го накара да пусне ръката му и да отскочи назад към каменната стена с изкривено от страх лице. Само Мениън, който беше достатъчно близо, разбра какво става. Затруднената мисловна дейност на мъжа вече не беше в състояние дори да различава отделните физиономии и сега в объркания свят на загубилия ума си принц на Калахорн Стенмин беше само едно лице като всички останали.