— Паланс, чуй ме — започна тихо Мениън, като се опитваше да проникне през тъмната паяжина и да стигне поне за миг до мъжа, който беше оплетен в нея. Едрата фигура се извърна леко. — Нареди Шърл да слезе от стаята си. Извикай я и тя ще ти помогне.
Принцът се поколеба за секунда. Явно се мъчеше да си спомни нещо. После по измъченото му лице премина слаба усмивка и дълбоко спокойствие се разля по тялото му. Спомни си тихия й глас, благородния й нрав, нежните й черти — спомени, които му навяха спокойствие и ведрост, моменти на дълбока привързаност, каквато не беше изпитвал към никое друго човешко същество. Само да можеше да е макар и за малко с нея…
— Шърл — произнесе той разнежен името й и се обърна към затворената врата на мазето с протегната ръка. Когато мина край Стенмин, мистикът сякаш обезумя от гняв. Разкрещя се от ярост и безсилие, хвърли се към Паланс и го сграбчи за куртката. Мениън веднага реагира и се втурна към високата площадка, за да разтърве двамата мъже. Само няколко стъпала го деляха от тях, когато тънката ръка на мистика изскочи рязко изпод наметалото му. В нея проблесна дълга кама. Балинор изкрещя стъписан и безпомощен. За секунда вдигнатото оръжие висна зловещо над мъжете. После се спусна надолу. Паланс Букхана се изправи в цял ръст и камата се заби до дръжката в широките му гърди. Лицето му побеля като платно.
— Ето ти го твоя брат, глупако! Връщам ти го! — изкрещя обезумелият Стенмин и блъсна грубо скованото тяло надолу по стълбите.
Намушканият в гърдите принц изтрополи тежко и падна в разтворените обятия на Мениън, блъсна го силно и той залитна към стената. За момент планинецът загуби равновесие и не успя да настигне омразния враг. Стенмин вече беше хукнал да се спасява и неистово блъскаше масивната врата на мазето. Балинор се стрелна нагоре и полагаше отчаяни усилия да попречи на мистика да избяга. Братята елфи тичаха по петите му и викаха за помощ стражата. Облечената в аленочервено фигура беше успяла да пооткрехне вратата. Когато Стенмин се опита да се промуши през отвора, Хендъл, който стоеше в най-долната част на стълбите, сграбчи един захвърлен боздуган и го метна със страхотна сила към бягащия. Той улучи рамото на мистика и се чу шум от строшени кости. Вик на болка прокънтя сред влажните стени на тъмницата. Но ударът не беше достатъчно силен, за да го омаломощи напълно и миг след това той изчезна през вратата. Чуха го как крещеше на войниците, че затворниците убили краля.
Балинор се спря само за миг, погледна неподвижното тяло, което се беше отпуснало в ръцете на Мениън Лий, и после хукна към отворената врата на мазето. Двамата облечени в черно пазачи се появиха внезапно от коридора с извадени мечове, за да пресрещнат невъоръжения човек от границата. Балинор връхлетя светкавично и ги повали с изпуснатия меч, който беше грабнал пътьом. После изчезна. Дюрън и Дейъл го следваха само на няколко крачки. Мениън остана сам, загледан след тях. Държеше раненото тяло на самопровъзгласилия се крал на Калахорн и го люлееше леко. Хендъл мълчаливо се изкачи по стълбите и застана до него, като поклащаше тъжно посивялата си глава. Принцът беше още жив. Дишаше слабо и учестено, и от време на време клепачите му потрепваха. Джуджето мрачно се наведе към лежащото в ръцете на Мениън отпуснато тяло, изтегли смъртоносното оръжие и го захвърли отвратен. После помогна на планинеца да вдигне ранения. Внезапно очите за миг се отвориха. Паланс промърмори нещо тихо, с едва доловим шепот и отново изпадна в безсъзнание.
— Вика Шърл, — прошепна Мениън и очите му се напълниха със сълзи, когато погледна Хендъл. — Продължава да я обича.
В коридора навън Балинор и братята елфи се мъчеха да настигнат бягащия Стенмин. Настъпила беше истинска суматоха. Стражите, домашната прислуга и посетителите се суетяха из изпадналия в паника дворец. Викове на ужас отекваха от древните стени, оплакваха смъртта на краля и предупреждаваха, че има убийци, готови да избият всички. Към засилващия се хаос се прибавиха и шумовете на друга битка, които се носеха откъм портите на двореца. Балинор и двамата братя едва си проправяха път през скупчените на групички уплашени хора, които изпадаха в истерия при вида на извадените оръжия. На няколко пъти войници от стражата се помъчиха да им препречат пътя, но всеки път огромният човек от границата, без да спира, ги отблъскваше встрани, впуснал се след облечената в червено фигура. Когато тримата преследвачи стигнаха до централния коридор, Стенмин все още се виждаше, но се беше шмугнал сред множеството от хора и вече се отдалечаваше. Обзет от неописуем гняв Балинор летеше напред и безпощадно отхвърляше встрани всеки, който му се изпречеше на пътя. Лицето му беше свирепо, зловещо.