— Ивънтайн ще дойде — каза бързо Дейъл, като се опита да прозвучи бодро. Балинор се усмихна и кимна утвърдително.
— Аланон никога не ни е подвеждал. Няма да ни подведе и този път.
— Не поемай излишни рискове — посъветва го умисленият Хендъл. — Този град и хората му зависят от теб. Нужен си им жив.
— Довиждане, стари приятелю — Балинор стисна силно ръката на джуджета — Най-много завися от теб. Опитът тя е два пъти по-голям от моя и си два пъти по-голям стратег от мен. Пази се.
Обърна се бързо, махна на командващите и се качи в чакащата го карета, която щеше да ги откара до портите на града. Джанъс Сенпър махна утешително на Мениън, когато каретата потегли, а след нея подреденият в строен ред конен ескорт. Процесията се понесе в галон към моста Сендик, съпровождана от тропота на подковани копита. Четиримата приятели и Шърл Рейвънлок ги гледаха, докато изчезнаха от погледа им и ударите на конски копита заглъхнаха в тишината. После Хендъл спомена разсеяно, че трябва още веднъж да претърсят двореца, за да проверят дали няма някакви следи от изчезналия мистик Стенмин. Без да дочака отговор, влезе в дома на фамилията Бук хана. Дюрън и Дейъл тръгнаха бавно след него, обзети от странна тъга. За пръв път откакто бяха тръгнали на това дълго пътуване от Кълхейвън няколко седмици преди това се разделяха с Балинор за повече от няколко часа. Никак не им беше приятно, че трябваше да го оставят да продължи сам към Мърмидън.
Мениън много добре знаеше какво изпитваха двамата братя, а и собственият му неспокоен дух го подтикваше да тръгне след човека от границата и да се включи в решителната битка срещу ордите на Господаря на магиите. Но беше на ръба на изтощението. Не беше спал повече от два дни. Напрежението от битката над остров Керн, продължителното бягство по Мърмидън и бързият развой на събитията, които доведоха до освобождаването на Балинор и другите, бяха изцедили енергията му. Почти като пиян поведе Шърл в градините до двореца и се отпусна тежко на широка каменна скамейка. Девойката седна до него като го наблюдаваше как затваря очи и се мъчи да се отпусне и отмори мозъка си.
— Знам за какво си мислиш, Мениън. — Мекият й глас се прокрадна тихо в умореното му съзнание. — Иска ти се да си с него.
Планинецът се усмихна и кимна бавно, а мислите му бяха замъглени и объркани.
— Знаеш, че трябва да поспиш.
Той отново кимна и изведнъж си помисли за Ший. Къде беше Ший? Къде се беше запилял младежът от Вейл в това безрезултатно издирване на изплъзващия им се Меч на Шанара? Разсъни се и стана бърза Обърна се към Шърл, сякаш обладан от страх, че тя вече не е там. Чувстваше се изтощен, но имаше нужда да говори. Не беше сигурен дали друг път ще му се отдаде подобна възможност. Проговори тихо, с тъга в гласа. Започна да й разказва за себе си и за Ший. Разнищваше малко по малко приятелството, което ги беше свързало толкова тясно през годините. Разказа й за времето, което бяха прекарали в планините на Лий. Полека-лека стигна до пътуването им до Паранор и търсенето на Меча. На моменти се отплесваше и напразно се мъчеше да проникне в дълбочината на отношенията им и да обясни еднаквите чувства, които бяха споделяли, и различните възгледи, по които не бяха постигали съгласие. Колкото повече планинецът разказваше, толкова повече Шърл се убеждаваше, че всъщност Мениън се мъчеше да опише не Ший, а самия себе си. Накрая го спря и без да се замисля, протегна слабата си ръка и я постави върху устните му.
— Той е единственият човек, когото някога си познавал, нали? — попита тя тихо. — Обичал си го като роден брат и сега се чувстваш отговорен за това, което му се е случило? Мениън вдигна тъжно рамене:
— Не можех да направя нищо повече от това, което направих. Ако го бях задържал в Лий само щях да забавя това, което неизбежно щеше да се случи. Уверен бях, че то няма да помогне. Въпреки това изпитвам някакво чувство на… вина…
— Ако и Ший изпитва същите силни чувства към теб, както ти към него, той дълбоко в сърцето си разбира истината за това, което си направил за него, независимо къде се намира сега — отговори бързо тя. — Никой не може да те обвинява за проявеното от тебе мъжество през последните няколко дни. Обичам те, Мениън.
Мениън я изгледа замаяно и неочакваното й признание го притесни. Стройната девойка се разсмя на смущението му, прегърна го, наведе се над него и червеникавите къдрици се разпръснаха като кадифен воал върху лицето му. Мениън я притисна за момент, после я хвана нежно за рамото, отстрани я леко от себе си и се загледа в лицето и очите й. Тя не извърна поглед.