— Исках да ти го кажа на глас. Исках да го чуеш, Мениън. Ако ни е писано да умрем…
Не се доизказа, отместя очи и смаяният човек от Южната земя видя, как по бузите й бавно се затъркаляха сълзи. Протегна ръка и ги избърса. Усмихна се с неговата си усмивка и стана, вдигайки я на крака.
— Изминал съм дълъг, дълъг път — измърмори тихо той. — Сто пъти досега можех да умра, но всеки път оцелявах. Виждал съм злото в този свят и в светове, които простосмъртните само сънуват, че съществуват. Нищо не може да ме нарани. Любовта вдъхва огромна сила, която може да устои дори и на смъртта. Но ти е нужна мъничко вяра Просто повярвай, Шърл. Повярвай в нас двамата. Тя неволно се усмихна.
— Вярвам в теб, Мениън Лий. Сега не та остава нищо друго, освен ти сам да повярваш в себе си.
Умореният планинец се усмихна и стисна силно ръката й. Тя беше най-красивата жена, която някога беше виждал. Обичаше я толкова силно, колкото и собствения си живот. Наведе се и я целуна горещо.
— Всичко ще бъде наред — увери я той тихо. — Всичко ще се оправи.
Останаха още няколко минути в уединението на градините. Говореха си тихо и безгрижно, докато се разхождаха по пътечките, които лъкатушеха край лехите с благоуханни цветя. Но Мениън се бореше с желанието си за сън и Шърл настоя да отиде да поспи, докато все още има възможност. С усмивка на уста той се прибра в спалнята си, отпусна се тежко, без да се съблича, в едно от широките, меки легла и моментално потъна в дълбок сън. Докато спеше, часовете на следобеда се изнизаха бавно, слънцето се спусна в небето на запад и накрая потъна в яркочервения блясък на хоризонта. Когато стана съвсем тъмно, планинецът се събуди, напълно отпочинал, но със странно свито от тревога сърце. Побърза да намери Шърл и двамата тръгнаха по почти обезлюдените коридори на двореца на Букхана, търсейки Хендъл и братята елфи. Дългите коридори отекваха от тихия тропот на ботушите им, докато минаваха бързо край застиналите като статуи стражи и през тъмните стаи. Спряха само за миг, за да погледнат мъртвешки неподвижното тяло на Паланс Букхана, над когото лекарите бдяха с безизразни лица. Състоянието му не се беше променило, пронизаното му тяло и сломеният му дух се мъчеха да се преборят със смазващата тежест на една смърт, която бавно, но необратимо се спускаше върху му. Когато двамата мълчаливо се отдалечиха от леглото му, Шърл отново се просълзи.
Убеден, че приятелите му са отишли при портите на града, за да чакат завръщането на принца на Калахорн, Мениън оседла два коня и двамата поеха към Тирзиския път. Нощта беше хладна и безоблачна, а кулите на града се очертаваха ясно на небето. Когато конете стъпиха на моста Сендик, Мениън усети приятния хладен допир на лекия нощен вятър върху пламналото си лице. Тирзиският път беше необичайно тих. Улиците бяха безлюдни, а от подредените от двете му страни къщи не долитаха смях и приятелски разговори. Над обсадения град се беше разпростряло едно осезаемо затишие, една самота, която шепнеше зловещо и кръжеше, чакаше смъртта, спътница на приближаващото сражение. Обзети от тревога, ездачите се носеха през тази зловеща тишина и търсеха някаква утеха в красотата на звездното небе. То сякаш обещаваше хиляди бъдни дни за расите. Високата Външна стена се мержелееше тъмна в далечината, а по парапетите й грееха стотици факли и осветяваха пътя на войниците на Тирзис към дома. Те бяха тръгнали отдавна, помисли си Мениън. Кой знае, може би бяха постигнали по-голям успех, отколкото някой се беше осмелил да се надява. Може би бяха удържали Мърмидън и отблъснали ордите на Северната земя.
Минути по-късно ездачите слязоха от конете си пред огромните порти на гигантската стена. Казармите на Легиона кипяха от трескавата дейност на гарнизона, който се готвеше за предстоящото сражение. На всеки завой имаше групи от войници и Мениън и Шърл доста трудно стигнаха до укреплението на върха на широките стени, където Джанъс Сенпър ги посрещна сърдечно. Нито за миг младият командващ не беше загубвал бдителността си след тръгването на Балинор и слабото му лице беше помръкнало от умора и загриженост. После от тъмнината се появиха Дюрън и Хендъл и се присъединиха към тях. Малко след тях дойде и Дейъл. Малката група стоеше мълчаливо и се взираше в тъмнината на север, към Мърмидън и към Граничния легион. От далечината долитаха приглушени викове и крясъци на сражаващи се мъже. Свежият нощен вятър насмешливо ги пренасяше до напрегнатия слух на онези, които чакаха.